А сега стисна ръката на жена си.
И те се насочиха към родилната зала.
Къщата беше голяма, привлекателна и, заради близостта си до езерото — несъмнено скъпа. На външен вид напомняше на типичните швейцарски дървени вили, но това явно бе имитация: къщите в космополитната Женева толкова се отличаваха от обикновените швейцарски вили, колкото постройките в Манхатън от фермерските къщи в Америка. Тео звънна на вратата и зачака с ръце в джобовете да му отворят.
— Вие сигурно сте господинът от ЦЕРН — каза жената, която отвори. Въпреки че Женева беше разположена във френскоговорящата част на Швейцария, акцентът на жената беше немски. Като седалище на множество международни организации, Женева привличаше хора от целия свят.
— Точно така — отговори Тео, а след това предположи с подходящата почтителност: — Фрау Дрешер? — Тя беше може би на четирийсет и пет, слаба, много красива, с коса, за която Тео заподозря, че е естествено руса. — Казвам се Тео Прокопидис. Благодаря ви, че ми позволихте да дойда.
Фрау Дрешер сви слабите си рамене.
— Разбира се, при нормални обстоятелства не бих постъпила така… с непознат, който се обажда по телефона. Но последните два дни бяха много странни.
— Наистина — съгласи се той. — Хер Дрешер вкъщи ли е?
— Още не. Понякога работата му го задържа до късно.
Тео се усмихна снизходително.
— Мога да си го представя. Сигурно полицейската работа е много обсебваща.
Жената се намръщи.
— Полицейската работа? Това ли мислите, че е професията на съпруга ми?
— Не е ли полицейски служител?
— Хелмут? Той продава обувки; има магазин на „Рю дьо Рон“.
Хората може да променят кариерата си за двайсет години, разбира се — но от търговец до детектив? Не беше чак като в роман на Хорейшо Алджър20, но все пак изглеждаше доста невероятно. Освен това лъскавите магазини по „Рю дьо Рон“ бяха и дяволски скъпи; Тео например не можеше да си позволи да купи нищо оттам, само спираше пред витрините. За да стане полицай, след като е работил в тази част на града, човек трябваше да няма нищо против доходите му да намалеят значително.
— Съжалявам, просто предположих — съпругът ви е единственият Хелмут Дрешер в указателя на Женева. Познавате ли друг със същото име?
— Не, освен ако нямате предвид сина ми.
— Синът ви?
— Ние му викаме Мут, но всъщност е Хелмут младши.
Разбира се… Възрастният човек работеше в магазин за обувки, а синът му беше полицай. И, естествено, телефонният номер на полицая не беше вписан в указателя.
— О, грешката е моя. Сигурно това е той. Можете ли да ми кажете как да се свържа със сина ви?
— Той е горе в стаята си.
— Искате да кажете, че все още живее тук?
— Разбира се. Само на седем години е.
Тео мислено се срита отзад; той все още се опитваше да приеме реалността на надникванията в бъдещето, и може би фактът, че самият той не бе имал такова, му пречеше да осъзнае за какви времеви рамки става въпрос, но въпреки това се почувства като идиот.
Ако младият Мут сега беше на седем, щеше да бъде на двайсет и осем по време на смъртта на Тео — с година по-голям, отколкото бе Тео сега. И нямаше смисъл да го пита дали иска да стане полицай, когато порасне — Всяко седемгодишно момче искаше.
— Не обичам да се натрапвам — каза Тео, — но ако нямате нищо против, бих желал да се видя с него.
— Не знам. Може би трябва да изчакам, докато съпругът ми се върне вкъщи.
— Както искате — съгласи се Тео.
Изглежда тя беше очаквала, че той ще настоява; готовността му да чака като че ли прогони страховете й.
— Добре — отстъпи жената, — влезте. Но трябва да ви предупредя: Мут е много необщителен, откакто се случи онова нещо вчера, каквото и да беше то. И изобщо не успя да спи добре през нощта, така че е малко кисел.
Тео кимна.
— Разбирам.
Тя го въведе вътре. Къщата беше светла, просторна, с очарователна гледка към езерото; Хелмут старши определено бе продал доста обувки.
Стълбището се състоеше от хоризонтални дървени стъпала без отвесни части. Фрау Дрешер пристъпи в основата им и извика:
— Мут! Мут! Тук има някой, който иска да те види! — Тя се обърна към Тео и го погледна: — Защо не седнете?
20
Хорейшо Алджър (1832–1899) — американски писател. Повечето му книги описват бедни момчета, които чрез труд, упоритост и късмет се издигат до нивото на средната класа. — Б.пр.