Посочи към ниско дървено кресло с бели възглавнички; близкото канапе си пасваше с него. Той седна. Жената отново отиде в основата на стълбите, които сега се падаха зад Тео, и извика:
— Мут! Ела тук! Дошъл е някой, който иска да те види.
После се върна в полезрението на Тео и сви рамене, показвайки, че нищо повече не може да направи.
Най-накрая се чу шум от тихи стъпки по дървените стъпала. Момчето се спусна долу бързо; може и да се отзоваваше неохотно на повикванията на майка си, както повечето деца, но беше явно, че обикновено се подчинява.
— А, Мут — каза майка му. — Това е хер Проко…
Тео се обърна през рамо, за да погледне към момчето. В момента, в който видя младия мъж, Мут изпищя и незабавно побягна нагоре по стъпалата — толкова бързо, че конструкцията на стълбището видимо се разтърси.
— Какво не е наред? — извика майка му подир него.
Когато достигна горния етаж, момчето хлопна вратата след себе си.
— Извинявайте — обърна се към госта фрау Дрешер. — Не знам какво му става.
Тео затвори очи.
— Аз мисля, че знам — отвърна той. — Не ви казах всичко, фрау Дрешер… След двайсет и една години ще бъда мъртъв. А синът ви, Хелмут Дрешер, ще бъде детектив от женевската полиция. Той ще разследва убийството ми.
Фрау Дрешер пребледня като снежния връх на Мон Блан.
— Mein Gott — възкликна тя. — Mein Gott.21
— Трябва да ми позволите да говоря с Мут — примоли се Тео. — Той ме позна — което означава, че във видението му има нещо, свързано с мен.
— Той е просто едно малко момче.
— Знам това… Но той има информация за убийството ми. Трябва да науча какво знае.
— Едно дете не може да разбере нищо от тези неща.
— Моля ви, фрау Дрешер. Моля ви — става въпрос за живота ми.
— Той няма да каже нищо за това негово… негово видение — възрази жената. — То очевидно го плаши, но Мут няма да каже нищо.
— Моля ви, трябва да знам какво е видял.
Тя помисли малко и накрая изрече с нежелание:
— Елате с мен.
Тръгна нагоре по стълбите. Тео я последва, като се придържаше на няколко крачки зад нея. На горния етаж имаше четири стаи: баня с отворена врата, две спални, също с отворени врати, и четвърта стая с плакат от оригиналния филм „Роки“ върху затворената врата. Фрау Дрешер направи знак на Тео да се дръпне малко назад в коридора. Той я послуша и тя почука на вратата.
— Мут! Мут, мама е. Може ли да вляза?
Не последва отговор.
Жената се пресегна надолу, към украсената с месинг дръжка, и я натисна бавно, после неуверено открехна вратата.
— Мут?
Чу се приглушен глас, сякаш момчето лежеше на леглото с лице върху възглавницата.
— Все още ли е тук този човек?
— Той няма да влиза. Обещавам. — Пауза. — Познаваш ли го отнякъде?
— Видях това лице. Тази брадичка.
— Къде?
— В една стая. Той лежеше на легло. — Пауза. — Само дето това не беше легло, бе направено от метал. И приличаше на блюдото, в което сервираш печено.
— Тава? — попита фрау Дрешер.
— Очите му бяха затворени, но това беше той, и…
— И какво?
Тишина.
— Всичко е наред, Мут, можеш да ми го кажеш.
— Той нямаше никакви дрехи по себе си. И там имаше един човек с бяла престилка, като онези, които носим в часовете по рисуване. Но той държеше нож и…
Тео, застанал в коридора, затаи дъх.
— Той имаше нож и… той… той…
„Рязал ме е“ — помисли си гъркът. Детективът бе наблюдавал как съдебният лекар прави аутопсия.
— Беше толкова противно — завърши момчето.
Младият мъж бързо пристъпи напред и застана на прага зад фрау Дрешер. Детето наистина лежеше по корем.
— Мут… — започна Тео много внимателно. — Мут, съжалявам, че си видял тези неща, но… аз трябва да знам. Трябва да знам какво ти е казал човекът.
— Не ми се говори за това — заяви момчето.
— Знам… Знам. Но то е много важно за мен. Моля те, Мут. Моля те. Този човек с бялата престилка е бил лекар. Моля те, кажи ми какво говореше.
— Длъжен ли съм да го направя? — попита майка си детето.
Тео виждаше емоциите, изписани върху лицето й. От една страна, искаше да предпази сина си от неприятната ситуация; от друга страна, явно на карта беше заложено нещо по-важно от това. Най-накрая тя каза: