— Не, не си длъжен, но много би помогнал. — Прекоси стаята, седна на ръба на леглото и погали момчето по русата къса косица. — Разбираш ли, хер Прокопидис е в беда. Някой иска да го убие. Но ти сигурно можеш да помогнеш за предотвратяването на убийството. Би искал да направиш това, нали, Мут?
Сега беше ред на момчето да бе бори с мислите си.
— Предполагам — отговори то най-накрая. Вдигна леко глава, погледна към Тео и веднага се извърна.
— Мут? — подкани го майка му и леко го докосна.
— Той боядисва косата си — отсече детето с такъв тон, сякаш това е най-отвратителното нещо. — В действителност тя е побеляла.
Ученият кимна. Малкият Хелмут не разбираше. И как би могъл? Седемгодишен, внезапно пренесен от мястото, където е бил — игрището, може би, или класната стая, или дори от най-сигурното място, собствената си стая. Пренесен оттам в морга, за да гледа как разпорват умело едно тяло, да гледа как плътната, тъмна кръв се процежда в канала.
— Моля те — обади се Тео. — Аз… ъъъ… обещавам повече да не боядисвам косата си.
Момчето помълча малко, после заговори колебливо и неуверено:
— Те използваха много странни думи. Не разбрах повечето.
— На френски ли говореха?
— Не, на немски. Другият човек нямаше акцент, също като мен.
Тео леко се усмихна. Всъщност акцентът на Мут бе доста силен. Все пак две трети от швейцарците обикновено използваха немски, докато само осемнайсет процента говореха предимно на френски. Наистина Женева беше във френскоговорящата част на страната, но изобщо не беше странно за двама немскоговорящи да използват този език, когато са насаме.
— Не каза ли нищо за входна рана?
— Какво?
— Входна рана. — За момент Мут и Тео преминаха на френски; Тео се надяваше, че се изразява правилно на този език. — Сещаш се, мястото, откъдето влиза куршумът.
— Куршумите — поправи го момчето.
— Моля?
— Куршумите. Били са три. — Детето погледна към майка си. — Така каза човекът с престилката.
„Три куршума — помисли си Тео. — Някой много иска да умра.“
— А входните рани? — попита той. — Казаха ли къде са влезли куршумите?
— В гърдите.
„Значи съм видял убиеца“ — заключи Тео.
— Има ли нещо друго, което си спомняш?
— Аз казах нещо — отвърна момчето.
— Какво?
— Имам предвид, че изглеждаше сякаш казвам нещо. Но това не беше моят глас. Бе твърде дълбок, разбирате ли?
„Пораснал е. Разбира се, че ще е дълбок.“
— И какво каза?
— Че сте застрелян от близко разстояние.
— Откъде знаеше това?
— Не знам… не знам защо го казах. Просто думите се чуха.
— А съдебният лекар — човекът с престилката — каза ли нещо в отговор на думите ти?
Момчето сега седеше в леглото и го погледна в очите.
— Не, само кимна. Като че ли се съгласи с мен.
— А каза ли ти той нещо, което да те накара да заключиш, че е стреляно отблизо?
— Не разбирам — поклати глава момчето. — Мамо, трябва ли да правя това?
— Моля те — погали го фрау Дрешер. — Ще имаме сладолед за десерт. Само помогни на този добър човек за още няколко минутки.
Момчето се намръщи, сякаш преценявайки доколко е привлекателен за него сладоледът. После отговори:
— Каза, че сте убит на боксов мач.
Тео се сепна. Той можеше да е надменен, можеше да е нахакан, но никога в съзнателния си живот не беше удрял друго човешко същество. Всъщност по-скоро се смяташе за пацифист и бе отказал няколко изгодни предложения от военнопромишлени компании след дипломирането си. Никога не беше посещавал боксов мач през живота си; не смяташе бокса за спорт, а по-скоро за животинска проява.
— Сигурен ли си, че лекарят каза това? — попита Тео. И отново погледна към плаката на „Роки“ на вратата, после към стената над леглото на Мут, където имаше плакат на световния шампион в тежка категория Ивендър Холифийлд. Може би при момчето видението се бе комбинирало с някакъв сън?
— Ъхъ — отвърна Мут.
— Но защо биха ме застреляли на боксов мач?
Момчето сви рамене.
— Спомняш ли си нещо друго?
— Той каза, че нещо е наистина малко.
— Нещо е малко?
— Да. Само девет милиметра.