Да, Лойд спокойно можеше да е в ЦЕРН в понеделник и да се върне вкъщи в Ню Хампшир, или където и да беше домът му, в сряда. Не че Тео успяваше да се сети за някаква причина, поради която Лойд да иска да го убие.
Освен тази, разбира се, че през 2030 година Тео, а не Лойд, бе директор на нещо, звучащо като невероятно модерен ускорител на частици в ЦЕРН: Тахионно-тардионния колайдер. Академичната и професионалната гордост бяха довели до не едно убийство през годините.
И, разбира се, налице беше и фактът, че Лойд и Мичико вече не бяха заедно. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Тео също харесваше Мичико. Кой мъж не би я харесал? Тя бе прекрасна и блестяща, и сърдечна, и забавна. И да, беше по-близо до неговата възраст, отколкото до тази на Лойд. Щеше ли Тео да играе роля при прекъсването на отношенията им?
Също както бе настоял Лойд да сподели видението си с него, Тео настоя и Мичико да направи същото: сега той беше гладен за прозрения, опитвайки се да изпита косвено онова, което всички останали бяха имали късмета да видят. Във видението на Мичико тя беше в Киото, където вероятно бе отвела дъщеря си, за да посетят чичото на Мичико. Дали Лойд не беше изчакал тя да напусне временно Женева, за да пристигне и да си разчисти старите сметки с Тео?
Младият грък се мразеше задето дори допуска такава възможност. Лойд бе негов наставник, негов партньор. Те често бяха обсъждали как ще си поделят Нобеловата награда. Но…
В двете статии за собствената си смърт, които бе намерил, не се споменаваше нищо за Нобелова награда. Разбира се, това не означаваше, че Лойд не я е получил, но…
Майката на Тео беше диабетичка; когато й поставиха диагнозата, Тео проучи историята на болестта. Все изникваха имената Бантинг и Бест — двамата канадски изследователи, които бяха открили инсулина. Наистина имаше и друга двойка хора, на които понякога оприличаваха Лойд и Тео: подобно на Крик и Уотсън, Бантинг и Бест бяха на различна възраст: явно Бантинг беше главният изследовател. Но въпреки че Крик и Уотсън бяха наградени със съвместна Нобелова награда, Бантинг бе споделил своята не с истинския си партньор в изследванията, младия Бест, а по-скоро с Дж. Р. Р. Маклауд, шефа на Бантинг. Може би Лойд щеше да вземе Нобелова награда — не за откриването на бозона на Хигс, което не се е осъществило, а по-скоро заради обяснението на ефекта на преместването във времето. И може би щеше да я сподели не с младия си партньор, а по-скоро с шефа си — с Беранже, или с някой друг в йерархията на ЦЕРН. Как би се отразило това на приятелството им, на партньорството им? Каква ли ревност и омраза би имало между тях през 2030 година?
Лудост. Параноя. И все пак…
Все пак, ако Тео е бил убит на територията на ЦЕРН — твърдението на Мут Дрешер, че е убит на спортната арена, изглеждаше несигурно предположение, — тогава убиецът би трябвало да е някой, който може да получи достъп до комплекса. ЦЕРН определено не беше от най-стриктно охраняваните учреждения, но пък и не се допускаше всеки, който си поиска, да влиза вътре.
Не, убиецът му щеше да е някой, който може да влезе в ЦЕРН. Някой, когото Тео ще срещне лице в лице. И този някой ще иска не просто гъркът да е мъртъв, но и докато освобождава натрупания в него гняв, ще изстрелва куршум след куршум в тялото му.
Лойд и Мичико се преместиха на канапето в хола; съдовете щяха да почакат за по-късно.
По дяволите, мислеше си Лойд, защо трябваше това да се случи? Всичко вървеше толкова добре, а сега…
А сега изглежда всичко бе започнало да се разпада. Лойд вече не беше млад. Той никога не бе възнамерявал да чака толкова дълго, за да се ожени…
И ето, нещата тъкмо се бяха подредили…
„Не. Не е така. Нека да съм честен. Нека да погледна истината в очите.“
Той се смяташе за добър човек, мил и нежен, но…
Но ако трябваше да бъде честен, той не беше изискан, не обичаше да се издокарва; на Мичико й бе лесно да подмени гардероба му, защото, разбира се, почти всякаква промяна щеше да доведе до подобрение.
О, разбира се, жените, а и мъжете, казваха, че той е добър слушател, но Лойд знаеше, че не толкова е мъдър, колкото просто няма какво да каже. Така че той седеше и слушаше — слушаше за възходите и паденията в живота на другите хора, успехите и неуспехите, изпитанията и трудностите на онези, чието съществуване е било по-разнообразно, по-възбуждащо, по-тревожно от неговото.