Той беше стар.
Чувстваше се сякаш са минали двайсет години или повече, сякаш…
Две десетилетия от живота му са си отишли, заличени от паметта му.
Искаше да изпищи, да извика, да протестира против несправедливостта, против загубата, да поиска сметка от вселената…
Но не можеше да направи никое от тези неща — нямаше контрол върху себе си. Тялото му продължаваше бавното си, мъчително влачене към банята.
Когато зави, за да влезе в помещението, Лойд се обърна назад и хвърли още един поглед към старата жена в леглото, която сега бе легнала настрани, подпряла глава на ръката си. Усмивката й беше закачлива, съблазнителна. Зрението му все още бе остро — виждаше блясъка на злато на средния пръст на лявата й ръка. Достатъчно лошо беше, че спеше с възрастна жена; ако се окажеше, че е и женен за възрастна жена…
Гладката дървена врата бе открехната, но той протегна ръка, за да я доотвори и с крайчеца на окото си забеляза същата венчална халка и на своята собствена лява ръка.
И тогава беше разтърсен от прозрение. Тази старица, тази непозната, тази жена, която не бе виждал никога преди и която по нищо не приличаше на любимата му Мичико, беше негова съпруга.
Лойд искаше да погледне отново към нея, да опита да си представи как би изглеждала, ако беше десетилетия по-млада, да реконструира красотата, която тя може би е имала някога, но…
Но продължи напред и влезе в банята, насочи се към клозетната чиния, наведе се, за да вдигне капака й, и…
… И внезапно, със смайване и с благодарност, Лойд Симко осъзна, че отново е в ЦЕРН, в контролната зала на Големия адронен колайдер. По някаква причина се бе свлякъл назад в креслото си. Изправи се и изпъна ризата си с ръце.
Каква невероятна халюцинация беше това! Нямаше да се размине без последствия, разбира се: нали би трябвало да са напълно защитени тук, разделени със сто метра почва от пръстена на колайдера. Но той бе чувал, че високоенергийните изпразвания могат да предизвикат халюцинации — сигурно точно това се беше случило.
На Лойд му отне известно време, за да си възвърне ориентацията. Нямаше пренасяне между тук и там: никакво проблясване на светлина, никакво усещане за замайване или пукот в ушите. В единия миг беше в ЦЕРН, в следващия се бе озовал някъде другаде за — колко? — две минути, може би. А сега, също толкова внезапно, се беше върнал в контролната зала.
Разбира се, той изобщо не я бе напускал. Естествено, че това беше илюзия.
Огледа се, опитвайки се да разчете израженията върху лицата на останалите. Мичико изглеждаше шокирана. Беше ли наблюдавала Лойд, докато бе халюцинирал? Какво беше направил той? Дали се бе гърчил като епилептик? Или се беше протегнал във въздуха, за да опипа въображаемата гръд? Или просто бе паднал назад в креслото, губейки съзнание? Ако беше така, не можеше да е отсъствал за дълго или поне не за двете минути, които бяха изминали според собственото му възприятие, защото в противен случай сега със сигурност Мичико и останалите щяха да са се надвесили над него и да проверяват пулса му и да разкопчават яката му. Обърна се към аналоговия стенен часовник — наистина показваше две минути след пет следобед.
Тогава хвърли поглед към Тео Прокопидис. Изражението на младия грък беше по-овладяно от това на Мичико, но той бе също толкова бдителен като Лойд и оглеждаше поред всички останали в залата, отмествайки очи веднага щом някой погледнеше към него.
Лойд отвори уста, за да заговори, макар и да не беше сигурен какво точно иска да каже. Но я затвори, когато дочу стон, идващ откъм най-близката отворена врата. Мичико очевидно също го чу и двамата се надигнаха едновременно. Обаче тя беше по-близо до вратата и преди Лойд да успее да стигне дотам, вече бе излязла отвън в коридора.
— Господи! — възкликна Мичико. — Добре ли си?
Един от техниците — казваше се Свен — се опитваше да се изправи на крака. Той държеше с лявата си ръка носа си, който кървеше обилно. Лойд бързо се върна в контролната зала, взе закачения на стената комплект за първа помощ и изтича обратно в коридора. Комплектът беше в бяла пластмасова кутия; Лойд я отвори и се зае да развива марлята.
Свен започна да говори на норвежки, но млъкна и продължи на френски:
— Аз… сигурно съм изгубил съзнание.
Коридорът беше покрит с твърди керамични плочки; Лойд виждаше кървавото петно на мястото, където Свен бе ударил лицето си в пода. Той подаде марлята на норвежеца, който му благодари с кимване, нагъна я няколко пъти и я притисна върху носа си.