— Да?
— Ами да, мисля, че трябва да се опознаем по-добре.
Джейкъб беше ужасно доволен, че при ухилването до уши не се чува никакъв звук. Уточниха часовете и се сбогуваха.
Сърцето му препускаше в гърдите. Винаги бе знаел, че един ден ще се появи подходящата жена; никога не беше губил надежда. Нямаше да й занесе цветя — не би успял да ги прекара през митницата. Не, ще й занесе някаква глезотийка от шоколадена къща „Мишели“; все пак Швейцария бе страната на шоколада.
Само че при неговия късмет нищо чудно да се окаже диабетичка.
По-малкият брат на Тео, Димитриос, живееше с други трима младежи в едно предградие на Атина, но когато Тео позвъни късно същата вечер, Димитриос беше сам вкъщи.
Дим учеше европейска литература в Националния каподистриански университет в Атина; той още от малък искаше да стане писател. Беше се научил да чете и пише още преди да започне училище и непрекъснато пишеше разкази на семейния компютър. Още преди години Тео му бе обещал да прехвърли всичките му разкази от три и половина инчовите дискети на оптични носители; на домашните компютри вече нямаше флопи дискови устройства, но в изчислителната зала на ЦЕРН все още имаше някои остарели системи, които ги използваха. Той се замисли дали да не му предложи отново, но не беше сигурен дали няма да е по-добре Дим просто да реши, че е забравил, вместо да осъзнае, че са минали години — години! — без големият му брат да намери три свободни минути да помоли някой от компютърния отдел за услуга.
Дим отвори вратата, облечен в сини дънки — колко ретро! — и жълта тениска с логото на „Анахайм“, популярен американски сериал; очевидно дори студентите по европейска литература попадаха в плен на очарованието на американската поп култура.
— Здрасти, Дим — каза Тео. Никога не беше прегръщал малкия си брат, но сега изпита непреодолимо желание да го направи; осъзнаването на собствената му смъртност пораждаше подобни чувства. Но Дим сигурно щеше да се изненада от прегръдката; баща им Константин не беше любвеобилен човек. Дори когато узото се лееше като река, той можеше да плесне някоя сервитьорка по задника, но никога нямаше да разроши косата на синовете си.
— Здрасти, Тео — отвърна Димитриос, сякаш се бяха видели за последно предишния ден. Той отстъпи встрани и пусна брат си да влезе.
Къщата изглеждаше точно така, както човек би очаквал да изглежда домът на четирима младежи около двайсетте — пълна кочина, разхвърляни, върху мебелите дрехи, купчина кутии от храна за вкъщи върху кухненската маса и всякакви електронни чаркове, включително скъпи стерео уредби и очила за виртуална реалност.
Беше му хубаво отново да говори на гръцки; английският и френският му бяха омръзнали — единият заради изключителната му многословност, а другият заради резките, неприятни звуци.
— Как си? — попита Тео. — Как върви училището?
— Как върви университетът, имаш предвид — поправи го Дим.
Тео кимна. Винаги бе говорил за своето следгимназиално образование като за университетско, но брат му, който се занимаваше с литература, за него си оставаше в училище. Може би пренебрежението наистина беше умишлено; между двамата имаше разлика от осем години — доста време, което обаче не бе достатъчно, за да заличи съперничеството между двама братя.
— Извинявай. Как върви университетът?
— Добре. — Той срещна погледа на Тео. — Един от професорите ми умря по време на Погледа в бъдещето, а един от най-добрите ми приятели трябваше да напусне, за да се грижи за родителите си, които бяха ранени.
Нямаше какво да се отговори на това.
— Съжалявам — промълви Тео. — Нямаше как да се предвиди.
Дим кимна и отмести погледа си.
— Видя ли се с мама и татко?
— Още не. По-късно.
— Не им беше лесно, да знаеш. Всичките им съседи знаят, че работиш в ЦЕРН — „моят син е учен“, обичаше да казва татко. „Моето момче, новият Айнщайн“. — Димитриос замълча. — Вече не го повтаря. Понесоха гнева на онези, които изгубиха близки хора.
— Съжалявам — повтори Тео. Той огледа разхвърляната стая, опитвайки се да открие нещо, което да му помогне да смени темата.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Димитриос. — Бира? Минерална вода?
— Не, благодаря.
Известно време брат му постоя мълчаливо. После отиде в дневната; Тео го последва. Дим седна на дивана и събори няколко вестника и дрехи на пода, за да направи място. Тео си намери стол, който не беше затрупан с нищо, и седна на него.