— Ти съсипа живота ми — заяви Димитриос, без да избягва погледа на брат си. — Искам да го знаеш.
Тео усети как сърцето му прескача няколко удара.
— Как?
— Тези… Тези видения. По дяволите, Тео, не знаеш ли колко е трудно всеки ден да сядаш пред клавиатурата? Не знаеш ли колко лесно е един човек да се обезкуражи?
— Но ти си страхотен писател, Дим. Чел съм твои творби. Начинът, по който използваш езика, е невероятен. Онзи разказ, който написа за прекараното на Крит лято… беше описал перфектно Кносос.
— Това няма никакво значение; нищо няма значение. Не разбираш ли? След двайсет години аз няма да съм известен. Няма да съм преуспял. След двайсет години ще работя в ресторант, ще сервирам сувлаки и дзадзики на туристите.
— Може това да е просто сън… Може би през 2030 година просто си сънувал.
Дим поклати глава.
— Намерих ресторанта; намира се до Кулата на ветровете. Запознах се с управителя; същият човек, който ще ръководи заведението и след двайсет и една години. Той ме позна от видението си и аз го разпознах от своето.
Тео се опита да бъде дипломатичен.
— Много писатели не си изкарват хляба с писане, знаеш много добре.
— Но колцина биха продължили да пишат, ако не смятат, че някой ден — може би не днес, не следващата година, но все някога — ще направят пробив? Че ще се прочуят?
— Не знам. Никога не съм се замислял върху това.
— Творците са тласкани от мечтите си. Колко млади актьори са се отказали — още сега, — защото виденията им са показали, че те никога няма да пробият? Колко художници по улиците на Париж са захвърлили своите стативи, защото са разбрали, че дори и след десетилетия пак няма да бъдат признати? Колко рок групи, които репетират в гаражите на къщите си, са се разпаднали? Ти отне мечтите на милиони. Някои извадиха късмет — спели са в бъдещето. И защото тогава са сънували, истинските им мечти не са били попарени.
— Аз… Никога не съм мислил за случилото се по този начин.
— Разбира се, че не си. Толкова си обсебен от търсенето на своя убиец, че не можеш да виждаш ясно. Но аз имам новини за теб, Тео. Ти не си единственият, който е мъртъв през 2030 година. Аз също съм мъртъв — един прост сервитьор в скъпо заведение! Мъртъв съм, както сигурно са мъртви и милиони други. И техният убиец си ти: ти уби надеждите, мечтите, бъдещето им.
18.
Джейк и Карли Томпкинс можеха да се срещнат в ТРИУМФ, но решиха да не е там. Вместо това се видяха в книжарницата „Чаптърс“ във ванкувърското предградие Барнъби. Почти половината от огромната площ на магазина беше заделена за продажбата на напечатани в голям тираж книги: гарантирани бестселъри на Стивън Кинг, Джон Гришам и Койот Ролф. По останалите рафтове обаче имаше само единични копия на произведения, които можеха да бъдат разпечатани при поискване. Само петнайсет минути бяха необходими, за да се произведе едно копие от която и да е книга, независимо дали го искаха с мека корица или с твърда в осмина формат. Книгите голям формат също можеха да се поръчват, а за произвеждането на компютърно преведени издания на всеки един от двайсет и четирите езика бяха необходими само още няколко минути допълнително. И, естествено, нито едно заглавие не се изчерпваше.
Един от гениалните етапи в адаптивната еволюция на книжарниците беше откриването на кафенета в сградите им, тенденция, която продължаваше вече двайсет години. Те предоставяха на хората идеалното място, където да прекарат времето си приятно, докато поръчаните от тях книги се разпечатват. Джейк пристигна в „Чаптърс“ по-рано, влезе в кафенето „Старбъкс“, което беше долепено до книжарницата, поръча си двойно безкофеиново „Суматра“ и седна на една празна маса.
Карли закъсня с десетина минути. Беше облечена с тренчкот „Лондон фог“, модно пристегнат на кръста, сини панталони и обувки с ниски токчета. Джейк се изправи да я посрещне. Докато се приближаваше към нея, той с изненада установи, че не е чак толкова красива, колкото си спомняше.
Но със сигурност беше тя. Погледите им се срещнаха и той се зачуди — предполагайки, че същото се върти и в нейната глава — как се поздравява човек, за когото знаеш със сигурност, че един ден ще правите секс. Те вече се бяха запознали; Джейк често се бе срещал с хора, които почти не познаваше, и си бяха разменяли целувки по бузата — особено във Франция, разбира се. Но Карли прекъсна колебанията му, като протегна дясната си ръка. Той успя да се усмихне и я разтърси; ръкостискането й беше твърдо, а кожата — хладна.