Джейк поклати глава, червената му коса изшумоля върху възглавницата.
— Не. — После преглътна, събирайки смелост. — Но ти си имаш някой тук, нали? Твоят приятел Боб.
Карли въздъхна.
— Съжалявам — промърмори тя. — Знам, че не е хубаво една връзка да започва с лъжа. Аз… Виж, не знаех нищо за теб. А физиците са такива хрътки, наистина. Дори си намерих една стара брачна халка, която нося от време на време на конференциите. Няма никакъв Боб; казах го само, за да имам повод да се измъкна, ако нещата, нали се сещаш, не тръгнеха на добре.
Джейк не знаеше дали да се обиди или не. Веднъж, когато беше на шестнайсет или седемнайсет, една топла юлска нощ той седеше с приятелката на братовчед си Хауи пред неговата къща и двамата разговаряха. Наоколо бе пълно с народ; в задния двор имаше барбекю. Беше тъмно, небето бе ясно и тя го беше заприказвала, след като забеляза, че той гледа към звездите. Тя не знаеше имената им и се смая, когато той й посочи Полярната звезда, както и трите ъгъла на Летния триъгълник — Вега, Денеб и Алтаир. Той се опита да й покаже и Касиопея, но тя се виждаше трудно, полускрита от клоните на дърветата, които растяха зад къщата. Но Джейк искаше да й я покаже — онова голямо W в небето, едно от най-лесно забележимите съзвездия, което се открива много лесно, щом веднъж ти е било показано. И й каза: „Ела да отидем от другата страна на улицата, оттам ще го видиш.“ Беше тиха квартална уличка, без никакъв трафик по това време на нощта, с осветени къщи и ниско окосени ливади. Тя го погледна и отвърна „не“.
Той не се усети — поне не веднага. Тя си беше помислила, че се опитва да я завлече в храстите и да се опита да я изнасили. Връхлетя го буря от емоции: обида от намека — все пак той беше братовчед на Хауи! Но също и тъга: съжаление към жените, които сигурно непрекъснато внимават, непрекъснато се страхуват, винаги проверяват за резервен изход.
Джейк вдигна рамене и се отдалечи, толкова смаян, че просто не можа да измисли какво още да каже. Скоро след това се струпаха облаци и скриха звездите.
— О! — отвърна сега на Карли; не знаеше по какъв друг начин да реагира на лъжата й за Боб.
Тя повдигна рамене.
— Извинявай. Всяка жена трябва да е внимателна.
Той не се беше замислял за край на ергенския му живот — но… какъв неочакван подарък! Пред него стоеше красива, интелигентна жена, която работеше в същата област, и той знаеше със сигурност, че след двайсет години още щяха да са заедно и да бъдат щастливи.
— По кое време трябва да си на работа утре? — попита.
— Мисля да се обадя и да кажа, че съм болна — отговори Карли.
Джейк се обърна настрани и я погледна в очите.
Димитриос Прокопидис седеше на разхвърляния диван и гледаше в стената. Обмисляше го още откакто брат му Тео го бе посетил два дни по-рано. Това, че хиляди, може би милиони хора изпитваха същото като него, не му помагаше да го приеме по-лесно.
Щеше да е толкова просто: вече си бе купил приспивателните и не му беше никак трудно да намери информация в интернет за количеството хапчета от точно тази марка, които трябваше да погълне, за да има фатален изход. За някой, който тежи седемдесет и пет килограма, колкото Димитриос, седемнайсет хапчета трябваше да са достатъчни, а двайсет и две със сигурност щяха да свършат работа, но трийсет щяха да предизвикат повръщане, което щеше да попречи на крайната цел.
Да, можеше да го направи. И нямаше да усети болка — просто щеше да изпадне в дълбок сън, който щеше да продължи вечно.
Но съществуваше и параграф 22 — един от малкото американски романи, които беше прочел, го бе запознал с тази концепция. Като извърши самоубийство — той не се страхуваше да си го помисли, — щеше да докаже, че бъдещето му не е предопределено; та нали не само в неговото видение, а и в това на управителя на ресторанта той щеше да е жив след двайсет години. Значи ако се самоубие днес, ако още сега погълне таблетките, той щеше да докаже убедително, че бъдещето не е предопределено. Но това щеше да е като победата на Пир над римляните при Хераклея и Аускул, която все още носи неговото име — победа, но на ужасна цена. Защото ако той може да се самоубие, то тогава бъдещето, което толкова го е потиснало, не беше неизменно — но него, разбира се, нямаше да го има, за да сбъдне мечтата си.
Естествено имаше и по-лесни начини да се провери реалността на бъдещето. Можеше да си извади окото, да си отреже ръката, да си татуира лицето — всичко това завинаги щеше да направи външния му вид много по-различен от онова, което другите бяха забелязали във виденията си.