Но не. Така нямаше да се получи.
Нямаше да се получи, защото нито едно от тези неща не беше неизменно. Татуировката можеше да се махне; отрязаната ръка можеше да бъде заменена от протеза; в празната очна ябълка можеше да се постави изкуствено око.
Не: нямаше да има стъклено око; в неговото собствено видение той си гледаше напълно нормално. Значи изваждането на окото може да се окаже убедителен тест за това, дали бъдещето е неизменно.
Само че…
Само че генетиката и производството на медицински протези непрекъснато се развиваха. Откъде да знае дали след двайсет години няма да могат да му клонират ново око или нова ръка? А и откъде да бъде сигурен, че ще откаже нещо такова, шанс да преодолее щетите, които си беше нанесъл при това необмислено младежко деяние?
Брат му Тео отчаяно искаше да вярва, че бъдещето не е неизменно. Но партньорът му — онзи висок мъж, канадецът — как му беше името? Симко, точно така. Симко твърдеше точно обратното — Дим го беше гледал по телевизията как излага своята теория за изсеченото в скалата бъдеще.
И ако бъдещето наистина беше изсечено в скалата — ако Дим никога нямаше да стане успешен писател, — то тогава нямаше защо да живее. Думите бяха единствената му любов, единствената му страст — и, честно казано, единственият му талант. Въобще го нямаше по математика (беше му ужасно трудно да учи в същите училища като Тео, където учителите очакваха от него да проявява същите умения като брат си!), не се интересуваше от спорт, не можеше да пее, не можеше да рисува, компютрите го ужасяваха.
Ако наистина щеше да бъде нещастен в бъдещето, то тогава по-добре да се самоубие.
Но очевидно нямаше да е нещастен.
Разбира се, че не. Дните и седмиците се изнизват неусетно; не е задължително човек да забележи, че животът му стои на едно място, че няма прогрес, че не се превръща в онова, което винаги е мечтал да бъде.
Не, щеше да е много лесно да заживее такъв живот — безсмисления живот, който бе видял във видението си, — ако го оставиш бавно да те завладее, ден след ден.
Но той беше получил дар, прозрение. Онзи тип Симко бе говорил за живота като за вече зареден филм — но кинооператорът беше сложил грешната лента в проекционния апарат и само две минути преди началото бе осъзнал грешката си. Последва прекъсване, рязък преход от днес към далечното бъдеще и после обратно. Тази перспектива беше много по-различна от бавното превъртане на живота кадър след кадър. Вече можеше ясно да види, че животът, който го очакваше, не е онзи, който би желал — в този смисъл, докато сервираше мусаката и запалваше огъня под тигана на саганакито, той вече е бил мъртъв.
Дим отново погледна към шишенцето с таблетки. Да, без съмнение в същия този момент безброй други хора, по цял свят, размишляваха над своето бъдеще и след като вече знаеха какво крие то, се чудеха дали си заслужава да продължат да живеят.
И ако дори само един от тях го направи — наистина сложи край на живота си, — това със сигурност би доказало, че бъдещето е променчиво. Без съмнение подобна мисъл беше хрумвала и на други. Без съмнение мнозина чакаха някой друг да го направи пръв — очакваха репортажа, който със сигурност щеше да плъзне из интернет: „Мъж, видян от други хора през 2030 година, е намерен мъртъв.“ „Самоубийство доказва, че бъдещето може да се промени.“
Дим отново взе кехлибареното шишенце, повъртя го в ръцете си, слушайки как таблетките подрънкват вътре.
Толкова лесно щеше да е да го отвори, стискайки шишето в едната ръка и развивайки капачката с другата — както правеше в този миг — и потискайки всички защитни механизми, да изсипе таблетките навън.
Зачуди се какъв ли е цветът им. Луда работа: той обмисляше собственото си самоубийство, а нямаше никаква представа какъв цвят е потенциалното оръжие. Свали капачката. Под нея имаше натъпкан малко памук, който обаче не беше достатъчен да задържи хапченцата неподвижни. Той го измъкна.
Проклет да съм…
Таблетките бяха зелени. Кой би се досетил? Зелени хапчета; зелена смърт.
Димитриос надигна леко шишенцето, тупна го с показалец и в шепата му падна едно хапче. През средата му минаваше разделителна линия, където се предполагаше, че с натиск на нокътя на палеца таблетката щеше да се раздели на две, по-малки дози.
Но той не искаше по-малки дози.