Симко стоеше мълчаливо и осмисляше казаното.
— Така ли смяташ? — попита най-накрая той. — Според мен ще има голяма съпротива.
— Не, всички са любопитни. Ти не искаш ли да разбереш коя е онази жена? — Кратка пауза. — Не искаш ли да разбереш със сигурност кой е бащата на детето, с което бях? Освен това, ако се окаже, че не си прав за неизменността на бъдещето, тогава всички ще видим едно съвсем различно бъдеще, в което Тео не умира. А може и да надникнем в различно време: след пет години или петдесет. Важното е, че на земята няма човек, който да не иска да получи още едно видение.
— Не знам — колебаеше се Лойд.
— Добре тогава, погледни от тази страна: ти се измъчваш от вина. Ако се опиташ да повториш Погледа в бъдещето и се провалиш, тогава значи Големия адронен колайдер няма нищо общо с него. И това означава, че ще можеш да се успокоиш.
— Може би си права — каза той. — Но как ще получим разрешение да повторим експеримента? Кой може да ни го даде?
Мичико сви рамене.
— Най-близкият град е Женева. С какво е най-известна тя?
Лойд се намръщи и изброи наум възможните подходящи отговори. И изведнъж се сети: през 1920 година там е било основано Обществото на народите, предшественикът на ООН.
— Да не би да предлагаш да се обърна към ООН?
— Разбира се. Можеш да отидеш в Ню Йорк и да представиш молбата си.
— ООН никога няма да се съгласят — поклати глава той.
— С това ще се съгласят — заяви Мичико. — Твърде е съблазнително, за да го отхвърлят.
Тео разговаря с родителите си и със съседите, но никой от тях нямаше видение за бъдещата му смърт. Затова се качи на полет 7117 на „Олимпик Еърлайнс“ до Международното летище на Женева. На отиване дотам го беше закарал Франко дела Робия, но сега взе такси — което му излезе трийсет швейцарски франка. Тъй като на самолета не го бяха нахранили, той реши веднага да отиде в столовата в контролния център на Големия адронен колайдер и да хапне нещо. Щом влезе вътре, с изненада забеляза Мичико Комура да седи сама на една маса в дъното на помещението. Тео си взе малка бутилка портокалов сок, малко швейцарска наденичка и тръгна към нея, подминавайки няколкото групи физици, които се хранеха и спореха върху възможните теории, обясняващи Погледа в бъдещето. Вече разбираше защо Мичико беше сама; последното нещо, за което би искала да мисли сега, е събитието, което отне живота на дъщеря й.
— Здрасти, Мичико — каза Тео.
Тя вдигна поглед към него.
— О, Тео, здравей. Добре дошъл.
— Благодаря. Може ли да седна при теб?
Японката посочи с ръка свободния стол срещу нея.
— Как мина пътуването ти? — попита тя.
— Не научих много. — Той се поколеба дали да продължи, но, какво пък, сама го беше попитала. — Брат ми Димитриос заяви, че видението унищожило мечтата му. Той иска да стане велик писател, а като че ли няма да успее да го постигне.
— Много тъжно.
— А ти как си? — попита Тео. — Как я караш?
Мичико леко повдигна рамене в знак, че на това не е лесно да се отговори.
— Карам я някак си. Вече минават по няколко минути, в които не мисля за онова, което се случи с Тамико.
— Съжалявам — повтори Тео за стотен път. Настъпи неловко мълчание. — Иначе как е?
— Добре.
— Просто добре?
Младата жена похапваше порция бъркани яйца със сирене. На масата имаше полупразна чаша чай; тя отпи от нея, събирайки мислите си.
— Не знам. Лойд… той не е сигурен дали иска да правим сватба.
— Наистина ли? О, Господи.
Мичико се огледа, осъзнавайки колко са сами; най-близкият човек седеше на четири маси от тях, очевидно напълно погълнат от нещо, което четеше от дейтапада си. Тя въздъхна и леко сви рамене.
— Обичам Лойд — и знам, че и той ме обича. Но явно не може да преодолее мисълта, че бракът ни няма да продължи вечно.
Тео повдигна вежди.
— Е, той все пак идва от разделено семейство. Разводът на родителите му сигурно е бил доста неприятен.
Мичико кимна.
— Знам; опитвам се да го разбера. Наистина. — Тя замълча за миг. — Какъв е бракът на твоите родители?
Въпросът го изненада. Той се намръщи, обмисляйки отговора.
— Добър, предполагам; все още ми изглеждат щастливи. Татко никога не е обичал да показва чувствата си, но на мама това като че ли не й пречи.