— Моят баща почина — каза Мичико. — Предполагам, че беше типичният за своето поколение японец. Пазеше всичко в себе си, работата му бе неговият живот. — Замълча отново. — Сърдечен удар; беше на четирийсет и седем. А аз бях на двайсет и две.
Тео потърси подходящите думи.
— Сигурен съм, че щеше да се гордее с теб, ако бе доживял да види какво си постигнала.
Мичико като че ли наистина се замисли върху думите му, вместо просто да ги отхвърли като банален комплимент.
— Може би. Според неговите традиционни разбирания жените не могат да имат кариера като инженери.
Младият грък се намръщи. Той не знаеше много за японската култура. В Япония се бяха провели няколко конференции, на които имаше възможността да присъства. Но въпреки че беше обиколил цяла Европа и бе ходил веднъж в Америка и веднъж в Хонконг като тийнейджър, никога не бе изпитвал желание да пътува до Япония. Обаче Мичико беше толкова очарователна — всеки неин жест, всяко изражение, начинът й на говорене, усмивката й и гримасата, когато сбърчваше малкото си носле, смехът й с идеалните високи тонове. Как може да бъде така очарован от нея, а да не се интересува от нейната култура? Не изпитваше ли желание да научи какви са хората от нейния народ, как изглежда родината й, всеки аспект от средата, която я бе формирала като такава?
Или просто трябваше да бъде откровен? Да приеме факта, че интересът му беше чисто сексуален? Мичико наистина беше хубава… но в ЦЕРН работеха хиляди хора и половината от тях бяха жени; Мичико едва ли беше най-красивата.
Освен това в нея имаше нещо друго — нещо екзотично. И явно харесваше белите мъже…
Не, не беше това. Не това я правеше толкова привлекателна. Разбра го чак след като стигна до него; след като го прие, без да си търси извинения. Мичико беше толкова пленителна, защото бе избрала Лойд Симко, партньора на Тео. И двамата бяха ергени, и двамата бяха свободни. Лойд беше с десет години по-възрастен от Мичико; Тео беше осем години по-млад от нея.
Причината не беше, че Тео е някакъв абсолютен работохолик, а Лойд бе спрял да помирише розите. Тео често наемаше яхти, за да поплава в езерото Лак Леман; Тео играеше крокет и бадминтон в лигата на ЦЕРН; Тео намираше време да послуша джаз в женевския клуб „О ша ноар“ и да ходи на театрални курсове в Люзин; дори от време на време посещаваше „Гранд казино“.
Но тази очарователна, красива, интелигентна жена беше избрала улегналия, спокоен Лойд.
А сега, както се оказваше, Лойд не бе готов да се обвърже с нея.
Естествено това не беше достатъчна причина да я пожелае. Но сърцето нямаше нищо общо с физиката; реакцията му нямаше как да бъде предвидена. Той наистина я желаеше и ако Лойд случайно я оставеше да му се изплъзне…
— И все пак — каза Тео, отговаряйки на коментара на Мичико, че баща й нямаше да одобри работата й като инженер, — със сигурност щеше да се възхищава на интелигентността ти.
Тя сви рамене.
— Сигурно, стига това да му беше от полза. — После помълча малко. — Но нямаше да одобри брака ми с бял мъж.
Сърцето на Тео прескочи — но дали заради Лойд, или заради самия него, не можеше да каже със сигурност.
— О!
— Той не вярваше на Запада. Не знам дали ти е известно, но сред младите хора в Япония е много популярно носенето на дрехи с щамповани английски фрази. Няма значение какво пише — важното е да показват, че са почитатели на американската култура. Всъщност надписите са доста забавни за онези от нас, които говорят английски. „С този край нагоре“. „Най-добро за консумация преди датата отдолу“. „За да създадете идеалната лукова глава“. — Тя се усмихна с нейната прекрасна, набръчкваща нослето й усмивка. — „Лукова глава“. Първия път, когато видях такава тениска, не можех да спра да се смея. Но един ден се прибрах с тениска, на която бяха щамповани английски думи — не фрази, просто отделни думи в различни цветове на черен фон: „кученце“, „кетчуп“, „шайба“, „много“ и „цел“. Баща ми ме наказа заради това, че съм облякла такава тениска.
Тео се опита да я погледне съчувствено, като в същото време се чудеше какво ли е било наказанието. Спрял й е джобните — или може би японските родители не отпускат джобни на децата си? Изпратил я е в стаята й? Реши да не пита.
— Лойд е добър човек — отбеляза той. Каза го, без да се замисля; може би думите просто бяха породени от някакво вътрешно усещане за феърплей, което се радваше, че притежава.