Мичико се замисли и над тези му думи; имаше навика да търси истината във всеки един коментар.
— О, да — кимна тя. — Той е много добър човек. Заради това глупаво видение се притеснява, че бракът ни може да не трае вечно — но аз знам, че когато съм с него, има толкова много неща, за които няма да се тревожа. Той никога няма да ми посегне, убедена съм в това. Никога няма да ме унижи или да ме накара да се чувствам неудобно. Освен това помни всички дребни детайли. Преди два месеца мимоходом му споменах имената на племенничките ми. Миналата седмица отново стана въпрос за тях и той веднага се сети за имената им. Мога да съм сигурна, че никога няма да забрави нашата годишнина или моя рожден ден. И преди съм имала връзки с мъже — и японци, и чужденци, — но никога не съм се чувствала толкова сигурна, толкова уверена, че той винаги ще бъде мил и нежен.
Тео се почувства неудобно. Винаги се беше смятал за добър човек и със сигурност никога нямаше да посегне на жена. Но пък да, той определено бе наследил нрава на баща си; в интерес на истината, ако възникнеше спор, беше способен да изрече думи, които можеха да наранят. Възможно бе наистина някой ден някой човек да го намрази до такава степен, че да поиска да го убие. Възможно ли е Лойд — Лойд, добрият — да пробуди подобни усещания в друго човешко същество?
Той поклати леко глава, прогонвайки мислите си.
— Направила си мъдър избор — заяви.
Мичико кимна, приемайки комплимента. След това добави:
— Лойд също.
Тео остана изненадан; не беше в природата й да проявява нескромност. Но следващите й думи показаха какво е имала предвид:
— Не можеше да избере по-добър човек за кум.
„Не съм сигурен в това“ — помисли си Тео, но не изказа мислите си на глас.
Разбира се, че нямаше да се занимава с Мичико, тя беше годеница на Лойд.
Освен това…
Освен това той не беше привлечен от прекрасните й, омагьосващи японски очи.
Не бе и от ревност или интерес, заради това, че е избрала Лойд вместо него.
Дълбоко в себе си той знаеше истинската причина за внезапния си интерес към нея. Естествено, че я знаеше. Хрумна му, че ако се впусне в някакъв луд нов живот, ако направи бесен внезапен завой, ако предприеме някакъв напълно непредсказуем ход — като например да избяга с годеницата на партньора си и да се ожени за нея, — то по някакъв начин ще успее да измами съдбата, да промени толкова радикално бъдещето си, че никога да не се изправи срещу дулото на пистолет.
Мичико бе поразително интелигентна и беше много красива. Но той нямаше да се занимава с нея; това щеше да е пълна лудост.
Тео се изненада, когато усети, че се подсмихва — но в известна степен това си бе забавно. Може би Лойд беше прав — може би цялата вселена представляваше един солиден блок, в който времето течеше неизменно. О, Тео често бе мислил да направи нещо диво и щуро, но най-накрая, след внимателно обмисляне на идеята, претегляне на вероятностите и премисляне на собствените му мотиви, той постъпваше точно така, както би постъпил, ако го нямаше този проблем.
Животът му продължаваше да тече във вече предначертаните рамки.
21.
Мичико и Лойд бяха планирали да заживеят заедно чак след сватбата, но като се изключи пътуването до Токио, Мичико прекарваше всяка нощ след смъртта на Тамико в апартамента на Лойд. Всъщност след Погледа в бъдещето тя се беше прибирала вкъщи само два пъти, и то за кратко. Всичко, което виждаше там, я довеждаше до плач: малките обувки на Тамико, оставени върху изтривалката до вратата; куклата й Барби, разположена върху един от столовете в дневната (Тамико винаги гледаше Барби да бъде настанена удобно); картините й, залепени с магнити за вратата на хладилника; дори петното на стената, където Тамико бе написала името си с маркер и Мичико така и не успя да го изчисти.
Така че двамата заживяха в дома на Лойд, избягвайки спомените.
Но въпреки това Мичико често се отнасяше, зареяла поглед в пространството. Лойд не можеше да понася да я вижда толкова тъжна, но знаеше, че няма как да й помогне с нищо. Тя щеше да тъгува — и може би това щеше да продължи вечно.
Разбира се, той не беше невежа: бе прочел много материали за психологията на връзките, дори беше изгледал свой дял от шоутата на Опра и Жизел. Знаеше, че не трябваше да го казва, но понякога думите излизаха от само себе си, просто се изсипваха от устата на човек, без да се замисля. Той просто искаше да запълни мълчанието между двамата.