— Нали знаеш, че ще имаш друга дъщеря — изтърси. — В твоето видение…
Мичико му затвори устата с поглед.
Не каза нищо, но той го прочете в очите й. Едно дете не може да се замени с друго. Всяко дете е специално.
Лойд го знаеше; въпреки че никога — все още — не бе имал деца, той го знаеше. Преди години беше гледал един стар филм с Мики Руни, наречен „Човешка комедия“, който въобще не беше смешен, а накрая си помисли, че съвсем не бе и човешки. Руни играеше американски войник през Втората световна война, който беше изпратен през океана. Той нямаше свое семейство, но се наслаждаваше на контактите с хората у дома, заради които се сражаваше, посредством писмата на съседа си по легло. Руни ги опозна всичките — брата на човека, майка му, любимата му в Щатите — чрез писмата, които мъжът му даваше да чете. Но след това той загина в битка и Руни се завърна в родния му град, носейки със себе си личните му вещи. Пред дома му се натъкна на малкия му брат, който сякаш бе познавал цял живот. Накрая малчуганът хукна към къщата, викайки: „Мамо, войникът си дойде!“.
После се завъртяха надписите.
От публиката се очакваше да повярва, че по някакъв начин Руни ще заеме мястото на починалия син на жената, убит във Франция.
Това беше измама; дори като тийнейджър — може би бе около шестнайсетгодишен, когато гледа филма по телевизията — той знаеше, че е измама, че никой човек не може да заеме мястото на друг.
А сега съвсем безразсъдно беше намекнал, че бъдещата дъщеря на Мичико ще замести горката мъртва Тамико в сърцето й.
— Съжалявам — каза той.
Мичико не се усмихна, но кимна едва забележимо.
Лойд не знаеше дали подходящият момент бе настъпил — през целия си живот си беше патил от неспособността да го предусеща; точният момент да предприеме действия относно някое момиче в гимназията, точният момент да поиска повишение на заплатата, точният момент да прекъсне двама души, които разговарят, за да се представи, точният момент да се извини и да се оттегли, когато другите очевидно предпочитаха да останат насаме. Някои хора имаха вроден усет за тези неща, но не и Лойд.
И все пак…
И все пак проблемът трябваше да бъде разрешен.
Светът постепенно се отърсваше; хората продължаваха да живеят. Да, мнозина се подпираха на патерици; да, някои застрахователни компании вече бяха обявили фалит; да, точният брой на загиналите все още не беше определен. Но животът трябваше да продължи и хората ходеха на работа, прибираха се вкъщи, хранеха се, гледаха филми и се опитваха с различна степен на успех да вървят напред.
— Относно сватбата… — започна той, провлачи думите и ги остави да се носят във въздуха.
— Да?
Лойд въздъхна.
— Не знам коя е онази жена — жената от видението ми. Нямам представа коя е.
— Значи смяташ, че тя може да е по-добра от мен, така ли?
— Не, не, не. Естествено, че не. Просто…
Той замълча. Но Мичико го познаваше твърде добре.
— Мислиш си, че на планетата има седем милиарда души, нали? И че е чист късмет, че въобще сме се срещнали.
Лойд кимна; хванат на местопрестъплението.
— Може би е така — продължи Мичико. — Но ако прецениш какви са били шансовете да не се срещнем, мисля, че е нещо повече. Ти живееше в Чикаго; аз бях в Токио — и накрая сме заедно тук, на швейцарско-френската граница. Това късмет ли е или съдба?
— Не мисля, че можеш да вярваш в съдбата и същевременно да вярваш в свободната воля — отвърна нежно Лойд.
— Сигурно не. — Тя сведе поглед. — И така, може би ти все още не си готов за брак. Толкова много от приятелите ми през годините сключиха брак, защото смятаха, че това е последният им шанс. Нали се сещаш: достигат определена възраст и решават, че скоро трябва да се оженят, иначе никога няма да го направят. Ако има нещо, което видението ти подсказа, то е, че аз не съм последният ти шанс. Предполагам, че това е свалило напрежението, нали? Вече няма нужда да се бърза.
— Не е точно така — отвърна Лойд, но гласът му трепереше.
— Дали? — попита Мичико. — Тогава искам да решиш още сега. Ще се оженим ли?
Лойд знаеше, че Мичико е права. Вярата му в неизменното бъдеще наистина бе облекчила чувството му за вина за това, което се беше случило — но все пак, като физик, той винаги бе защитавал тази позиция: пространствено-времевият континуум е неизменен куб на Минковски. Онова, което щеше да направи, вече го беше направил; бъдещето, както и миналото, не може да бъде променяно.