Доколкото знаеха, досега не се бе появил никой, който да свидетелства, че Мичико Комура и Лойд Симко някога са били женени; никой не беше съобщил, че е бил в стая, където е видял сватбена фотография в скъпа рамка, на която се вижда висок бял мъж със сини очи и красива, по-ниска, по-млада азиатка.
Да, каквото и да кажеше сега, то вече е било казвано — и винаги ще бъде казвано. Но той нямаше никакво прозрение какво беше записано в пространствено-времевия континуум. Решението, което щеше да вземе сега, в този момент, в тази част, на тази страница, в този кадър от филма, беше скрито, неизвестно. Не бе лесно да го изрече на глас — каквото и да беше то, — макар да знаеше, че бе неизбежно да го каже; вече го е казал.
— Е, какво? — попита настоятелно Мичико. — Какво решаваш?
Късно вечерта Тео все още беше на работа и проиграваше поредната симулация на експеримента с Големия адронен колайдер, когато телефонът му иззвъня.
Димитриос беше мъртъв.
Малкият му брат. Мъртъв. Самоубийство.
Тео се бореше със сълзите, бореше се с гнева.
През съзнанието му прелитаха спомени за Дим. Моментите, когато се бе държал добре с него като деца и моментите, когато беше лош. И как всички в семейството бяха изпаднали в ужас, когато бяха отишли в Хонконг и Дим се изгуби. Тео никога не се бе радвал да види някого толкова много, колкото когато видя малкия Дим, яхнал раменете на един полицай, който вървеше през тълпата към тях.
А сега той беше мъртъв. Тео трябваше да пътува отново до Атина, този път за погребението.
Не знаеше какво да чувства.
Част от него, много голяма част, изпитваше огромна тъга от смъртта на брат му.
А друга част…
Друга част ликуваше.
Не защото Дим беше мъртъв, разбира се.
А поради факта че смъртта му променяше всичко.
Защото Димитриос бе получил видение, което беше потвърдено от друг човек — а за да има видение, той трябваше да е жив двайсет и една години по-късно.
Но щом е мъртъв сега, през 2009 година, нямаше начин да е жив през 2030-та.
Значи неизменният куб се бе строшил. Онова, което хората бяха видели, може би беше ясна картина от бъдещето… но то не бе единственото възможно бъдеще и естествено, след като включваше Димитриос Прокопидис, то вече дори не беше възможно.
Теорията на хаоса твърдеше, че малките промени в първоначалните условия водят до големи промени след време. Така че светът през 2030 година не можеше да бъде същият, какъвто се беше показал в милиардите кратки видения.
Тео тръгна по коридорите на контролния център; мина покрай голямата мозайка, мина покрай месинговата табела с оригиналното име на института, покрай кабинетите, лабораториите и умивалните.
Щом бъдещето вече е несигурно — защото то нямаше да се развие точно така, както бяха показали виденията, — то тогава Тео можеше да се откаже от търсенето си. Да, в едно някога възможно бъдеще някой щеше да го убие. Но през следващите две десетилетия щяха да се променят толкова много неща, че до подобно развитие на събитията нямаше да се стигне. Всъщност той може никога да не срещне човека, който го беше убил, никога да не се пресече пътят му с неговия. Дори бе възможно този човек да умре преди 2030 година. При всички случаи убийството на Тео едва ли беше неизбежно.
И все пак…
И все пак можеше да се случи. Със сигурност някои неща щяха да се случат както във виденията. Онези, които нямаше да умрат от насилствена смърт, щяха да продължат да си живеят; онези, които имаха сигурна работа сега, може би щяха да я работят и тогава; нямаше причина добрите, стабилните бракове да не продължат да съществуват.
Не.
Стига съмнения, стига губене на време.
Тео реши да продължи да живее живота си, да се откаже от разни глупави търсения, да се изправи с лице срещу бъдещето, каквото и да е то. Трябваше да внимава, естествено — нямаше никакво желание неговата собствена смърт да се окаже някоя от допирателните точки между 2030-та от виденията и 2030-та, която тепърва щеше да настъпи. Но той щеше да продължи напред, щеше да се опита да получи най-доброто от живота, който му оставаше.
Само ако Димитриос бе пожелал да направи същото.
Разходката му го отведе обратно в кабинета му. Трябваше да се обади на един човек; някой, който трябваше да го чуе първо от приятел, преди медиите да го раздухат из целия свят.