Думите на Мичико увиснаха във въздуха:
— Какво решаваш?
Лойд знаеше, че моментът е настъпил. Моментът, в който да се яви точният кадър; моментът на истината, мигът, в който да се разкрие решението, което вече беше запечатано в пространствено-времевия континуум. Той погледна Мичико в очите, отвори уста и…
Зън! Зън!
Симко изруга, поглеждайки към телефона. На дисплея бе изписано „ЦЕРН ГАК“. Никой не би звънял от работата му по това време, освен ако случаят не беше спешен. Той вдигна слушалката.
— Ало?
— Лойд, Тео се обажда.
Искаше да му каже, че моментът не е подходящ, да му каже да се обади по-късно, но преди да успее да го направи, Тео продължи:
— Лойд, току-що ми се обадиха. Брат ми Димитриос е мъртъв.
— О, Господи — изпъшка Лойд. — О, Господи.
— Какво има? — попита Мичико с разширени от притеснение очи.
Лойд покри говорителя с ръка.
— Братът на Тео е мъртъв.
Мичико закри устата си с ръка.
— Самоубил се е — обясни Тео. — Свръхдоза приспивателни.
— Съжалявам, Тео — каза Лойд. — Има ли… Мога ли да направя нещо за теб?
— Не. Не. Нищо. Просто реших, че трябва веднага да ти го съобщя.
Лойд не разбираше накъде клони Тео.
— А, благодаря ти — отвърна той, с нотка на объркване в гласа.
— Лойд, Димитриос имаше видение.
— Какво? О. — Последва дълга пауза. — О!
— Сам ми разказа за него.
— Сигурно си е измислил.
— Лойд, говорим за брат ми; не си го е измислил.
— Но не е възможно…
— Знаеш, че не е единственият; има и други съобщения. Но този случай… При него има потвърждение. Той е работел в един ресторант в Гърция; човекът, който го е управлявал през 2030-та, го управлява и сега, през 2009 година. Той е видял Дим във видението си, а Дим е видял него. Когато това излезе по телевизията…
— Аз? Ох, мамка му — простена Лойд. Сърцето му биеше лудо. — Мамка му.
— Съжалявам — рече Тео. — Пресата веднага ще се възползва от това. — Той замълча. — Както вече казах, сметнах, че трябва да ти го съобщя.
Лойд се опита да се успокои. Как е възможно така да е грешал?
— Благодаря — отвърна най-накрай той. После продължи: — Виж, виж, това не е важно. Ти как си? Добре ли си?
— Ще се оправя.
— Защото ако не искаш да бъдеш сам, двамата с Мичико можем да дойдем.
— Не, всичко е наред. Франко дела Робия е все още в ЦЕРН; ще прекарам известно време с него.
— Добре — каза Лойд. — Добре. — Нова пауза. — Виж, трябва да…
— Знам — отвърна Тео. — Дочуване.
— Дочуване.
Лойд остави слушалката.
Той никога не бе виждал Димитриос Прокопидис; вярно, че Тео не говореше много за него. Не беше изненадан; самият Лойд рядко споменаваше на работа сестра си Доли. Като се замисли човек, това е просто още един труп в седмицата на безброй много смъртни случаи, но…
— Горкият Тео — обади се Мичико. Тя леко поклати глава. — И брат му… горкият човек.
Лойд я погледна. Тя беше изгубила дъщеря си, а сега, в този миг, бе намерила място в сърцето си да тъгува за някакъв човек, когото не беше виждала през живота си.
Сърцето му продължаваше да препуска. Думите, които възнамеряваше да произнесе, преди телефонът да иззвъни, все още отекваха в главата му. Какво си беше въобразявал? Че иска да продължи ергенския живот? Че не е готов да се обвърже? Че иска да открие онази бяла жена, да се срещне с нея и да направи един разумен, балансиран избор между нея и Мичико?
Не.
Не, не беше това. Не можеше да бъде.
Онова, което си мислеше, беше: „Аз съм идиот.“
Мислеше си още: тя прояви невероятно търпение.
И си мислеше: може би предупреждението, че бракът може да не продължи вечно, е най-доброто нещо, което може да се случи. Също както всяка двойка, те бяха приели, че връзката им ще продължи, докато смъртта ги раздели. Но сега той беше разбрал, още от първия миг, по начин, по който никой друг не го бе разбирал, нито дори онези като него, които бяха деца на разбити семейства, че не е задължително да продължи вечно. Че ще бъде неизменно само ако се бори и страда, и се старае да го направи неизменно всеки съзнателен миг от живота си. Знаеше, че ако реши да се ожени, това ще бъде основният му приоритет. Не кариерата му, не проклетата неуловима Нобелова награда, не рецензирането, нито приятелствата.