А тя.
Мичико.
Мичико Комура.
Или… или Мичико Симко.
Когато беше тийнейджър, през 70-те, изглеждаше като че ли жените завинаги ще се разделят с глупавата традиция да взимат нечия чужда фамилия. Но дори и до днес повечето продължаваха да приемат фамилиите на съпрузите си; двамата вече го бяха обсъдили и Мичико бе казала, че наистина смята да вземе фамилията му. Естествено Симко далеч не звучеше толкова музикално, колкото Комура, обаче това беше малка жертва.
Но не.
Тя не трябва да взима името му. Колко много разведени жени носеха не семейното име, а фамилията на някой от миналото им, ежедневно напомняща за младежка грешка, изгубена любов или изпълнени с болка времена? И все пак Комура не беше бащиното име на Мичико — то бе Окава; Комура беше фамилията на Хироши.
И въпреки това трябва да я запази. Трябва да си остане Комура, за да напомня на Лойд, ден след ден, че тя не му принадлежи; че трябва всекидневно да се грижи за запазването на брака им; че бъдещето е в неговите ръце.
Той я погледна — безупречната й кожа, привлекателните й очи, нейната толкова черна коса.
Всички тези неща щяха да се променят с времето, разбира се. Но той искаше да е до нея, когато това се случва, за да съхрани всеки миг, да се наслади на всички сезони от живота си с нея.
Да, с нея.
Лойд Симко направи нещо, което не беше направил първия път — о, бе си го мислил, но след това го беше отхвърлил като глупаво, старомодно, ненужно.
Но сега искаше да го направи, изпитваше нужда да го направи.
Той падна на коляно пред нея.
Взе ръката й в своята.
Вдигна поглед към търпеливото й, прелестно лице.
И каза:
— Ще се омъжиш ли за мен?
В първия момент Мичико се сепна.
След това по лицето й се разля широка усмивка.
И тя му отговори почти шепнешком:
— Да.
Лойд примижа няколко пъти, очите му се бяха замъглили.
Бъдещето щеше да е великолепно.
22.
Гастон Беранже се оказа много лесен за убеждаване, че ЦЕРН трябва да повтори експеримента с Големия адронен колайдер. Но, разбира се, той бе осъзнал, че ако опитът се провали, те няма да загубят нищо, а само ще спечелят: ако вторият опит не доведе до изместване във времето, щеше да е много трудно да се докаже вината на ЦЕРН за нанасянето на каквито и да било щети първия път.
И сега беше настъпил моментът на истината.
Лойд излезе на лъскавия дървен подиум. Зад гърба му се извисяваше голямата емблема на Обединените нации, с глобуса и маслиновите си клонки. Въздухът беше сух; Лойд усети леко разтрисане, когато докосна металния корниз на подиума. Той си пое дълбоко въздух, за да се успокои. След това се наведе към микрофона.
— Бих искал да благодаря…
Изненада се, че гласът му е станал дрезгав. Но, по дяволите, говореше пред някои от най-могъщите политици в света. Преглътна тежко и продължи:
— Бих искал да благодаря на генералния секретар на ООН Стивън Люис за това, че ми позволи да говоря днес пред вас. — Поне половината делегати слушаха превода на думите му през безжични слушалки. — Дами и господа, казвам се доктор Лойд Симко. Аз съм канадец, който в момента живее във Франция и работи в ЦЕРН, Европейския център за физика на елементарните частици. — Той млъкна и преглътна. — Без съмнение вече сте разбрали, че очевидно един от експериментите на ЦЕРН е причинил явлението с преместването на съзнанието. И, дами и господа, въпреки че на пръв поглед молбата ми може да ви прозвучи странно, но аз съм тук, за да ви помоля, като представители на вашите уважавани правителства, за позволение да повторим експеримента.
В залата избухна взрив от гласове — какофония от най-различни езици, повече, отколкото можеха да се чуят в многобройните кафенета на ЦЕРН. Разбира се, всички делегати знаеха предварително какво ще каже Лойд — никой не биваше допускан да говори пред ООН, без да мине през множество предварителни обсъждания. Генералната асамблея беше огромна; зрението му не бе чак толкова добро, че да успее да различи отделни лица. Въпреки това забеляза гнева, изписан на лицето на единия от руските делегати и страха на германските и японските делегати. Лойд погледна към генералния секретар, привлекателен бял мъж на седемдесет и две години. Люис му се усмихна окуражително и Симко продължи: