Вместо това получиха смърт и разрушения в зашеметяващи размери.
Гастон Беранже, генералният директор на ЦЕРН, беше набит, космат мъж с остър, гърбав нос. Когато феноменът се осъществи, той седеше в кабинета си. Това бе най-големият кабинет в комплекса на ЦЕРН, с дълга заседателна маса от истинско дърво точно пред бюрото му и голям, облицован с огледала, добре зареден бар. Самият Беранже не пиеше — вече не пиеше; няма нищо по-тежко от това да си алкохолик във Франция, където се сервира вино с всяко ядене; Гастон беше живял в Париж преди назначението му в ЦЕРН. Но когато посланиците дойдеха да видят за какво са похарчени техните милиони, той трябваше да има готовност да им сипе напитка, без нито веднъж да покаже колко отчаяно желае да се присъедини към тях.
Разбира се, Лойд Симко и неговият съекипник Тео Прокопидис щяха да се опитат да проведат великия си експеримент с Големия адронен колайдер този следобед; той би трябвало да се е освободил от задълженията си и да наблюдава, но винаги изникваше нещо по-важно, а и ако ходеше да гледа всяко задействане на ускорителите, нямаше да е в състояние да върши никаква работа. Освен това трябваше да се подготви за срещата си с екипа от „ЖЕЦ Алстом“ на другия ден сутринта и…
— Вдигни това!
Гастон Беранже нямаше никакво съмнение къде се намира: беше в своята къща, на десния бряг на Женевското езеро. Библиотеката „ИКЕА“ бе същата, както и диванът и лекото кресло. Но телевизорът „Сони“ и неговата стойка бяха изчезнали. Вместо тях нещо, което би трябвало да е плосък монитор, беше монтирано на стената над мястото, където обикновено стоеше телевизорът. Даваха международен футболен мач. Единият отбор бе на Испания, но той не успя да разпознае другия, чиито играчи бяха облечени със зелено-виолетови фланелки.
В стаята току-що беше влязъл един млад мъж. Гастон не го познаваше. Човекът носеше нещо подобно на черно кожено яке и го хвърли на ръба на дивана, откъдето то се плъзна върху килима на пода. Малък робот, малко по-голям от кутия за обувки, се измъкна изпод масата и се затътри към падналата дреха. Гастон посочи с пръст към робота и извика:
— Arrêt!8
Машината замръзна, а след миг отстъпи обратно под масата.
Младият мъж се обърна. Изглеждаше на около осемнайсет или деветнайсет. На дясната му буза имаше нещо като анимирана татуировка на светкавица, която, разчупена на пет, се движеше на зигзаг през младото му лице.
Когато той се обърна, лявата страна на лицето му стана видима — и изглеждаше ужасяващо; всички мускули и кръвоносни съдове се виждаха ясно, сякаш по някакъв начин бе обработил кожата си с химикал, който я правеше прозрачна. Дясната ръка на младия мъж беше покрита с екзоскелетна ръкавица, която удължаваше пръстите му и завършваше с лъскави, хирургически остри сребърни остриета.
— Казах да го вдигнеш! — изрече рязко Гастон на френски. Или поне това беше неговият глас. Той нямаше усещането, че изрича думите по своя воля. — Докато аз ти купувам дрехите, ще полагаш грижи за тях!
Младият мъж го изгледа гневно. Гастон бе сигурен, че не го познава, но той му напомняше… за кого? Беше трудно да се каже с това ужасно полупрозрачно лице, но високото чело, тънките устни, тези студени сиви очи, този гърбав нос…
Острите върхове на удълженията на пръстите му се прибраха с бръмчене и младежът вдигна якето, стиснал го между механичните си палец и показалец сякаш бе нещо неприятно. Гастон се вторачи в него, проследявайки движението му през хола. Докато правеше това, не можеше да не забележи, че и много от останалите неща също не са наред: познатата шарка на книгите в библиотеката беше напълно променена, като че ли някой бе пренаредил всичко по някаква причина. Наистина изглеждаше, че томовете са много повече, отколкото трябваше да бъдат, макар че беше направено и прочистване на семейната библиотека. Друг робот, този път паякообразен и почти с размерите на човешка ръка с разперени пръсти, вървеше по рафтовете и явно бършеше праха.
На едната стена, там, където обичайно стоеше сложеното в рамка копие на „Le Moulin de la Galette“ на Моне, сега имаше ниша, в която бе изложено нещо, наподобяващо скулптура на Хенри Мур… Но не, там не би трябвало да има ниша, тази стена беше обща със стената на съседната къща. Сигурно бе нещо плоско, холограма или нещо подобно, окачено на стената и създаващо илюзия за дълбочина; ако беше така, то илюзията бе напълно идеална.