— Но всичката тази смърт… — започна един.
— Край — тросна се Лойд. — Махам се оттук. — Той започна да се отдалечава.
— Почакайте! — извика един репортер.
— Спрете! — изкрещя друг.
Канадецът се обърна.
— Само ако задавате интелигентни, цивилизовани въпроси.
След миг колебание една брюнетка смирено вдигна ръка.
— Да? — каза Лойд, повдигайки вежди.
— Доктор Симко, според вас какво решение ще вземе ООН?
Лойд й кимна, потвърждавайки, че това е приемлив въпрос.
— Честно казано, не съм сигурен. Инстинктът ми подсказва, че трябва да се опитаме да повторим експеримента — но аз съм учен и с това се занимавам. Наистина вярвам, че хората го искат, обаче няма как да знам дали лидерите им са склонни да удовлетворят исканията им.
Тео също беше дошъл в Ню Йорк и същата вечер двамата с Лойд се наслаждаваха на екстравагантните блюда с морска храна в ресторант „Амбасадор Грил“ в хотел „Плаца“ на Обединените нации.
— Рожденият ден на Мичико наближава — отбеляза Тео, докато разтрошаваше една щипка от омар.
— Знам — кимна Лойд.
— Ще й правиш ли парти изненада?
Симко се замисли. След малко отговори:
— Не.
Младият грък го погледна укорително, казвайки с поглед: „Ако наистина я обичаш, щеше да направиш.“ Лойд не беше в настроение за обяснения. Досега не се бе замислял върху това, но в този момент изведнъж му просветна, сякаш цял живот го беше знаел. Партитата изненада бяха измама. Караш някой, когото се очаква да обичаш, да си мисли, че си забравил рождения му ден. Умишлено го депресираш, караш го да се чувства пренебрегнат, забравен, неоценен. В продължение на седмици го лъжеш — лъжеш! — докато накрая не се стигне до въпросното събитие. И всичко това само за да може, когато всички хора извикат: „Изненада!“, този човек да се почувства обичан.
В брака му с Мичико нямаше да се налага Лойд да фабрикува ситуации, в които съпругата му да се чувства обичана. Тя щеше да усеща любовта му ежедневно — във всяка минута; и никога нямаше да се усъмни в нея. Любовта му щеше да бъде неин постоянен спътник, до последния й ден.
И, естествено, никога нямаше да я лъже — дори и когато е за нейно добро.
— Сигурен ли си? — попита Тео. — С удоволствие ще ти помогна да го организираш.
— Не — отвърна Лойд, поклащайки леко глава. Тео беше толкова млад, толкова наивен. — Не, благодаря.
23.
Дебатите в Обединените нации продължаваха. Докато беше в Ню Йорк, Тео получи още един отговор на обявата си, че търси информация за собствената си смърт. Възнамеряваше просто да изпрати един кратък, учтив отговор — смяташе да сложи край на разследването си, наистина си го мислеше, — но, по дяволите, съобщението звучеше твърде съблазнително. „Не се свързах досега с вас — пишеше вътре, — защото бях подведен да вярвам, че бъдещето е неизменно и че всичко, което ще се случи, включително моята роля в него, е неизбежно. Но сега чета, че нещата стоят иначе, така че трябва да поискам помощта ви.“
Съобщението беше от Торонто — само на един час полет от Голямата ябълка. Тео реши да отиде там и да се срещне лице в лице с човека, който бе изпратил писмото. Това беше първото му посещение в Канада и той остана доста изненадан колко е топло лятото там. Е, не чак такава жега като в Средиземноморието — температурите рядко се качваха над трийсет и пет градуса по Целзий. Но все пак се изненада.
За да си вземе по-евтин билет, Тео трябваше да остане да преспи, вместо да отиде и да се върне същия ден. Имаше цяла вечер за убиване. Неговият агент му бе препоръчал един хотел в квартал Данфорт, където беше съсредоточена гръцката общност в Торонто. Младият учен се съгласи и за негово голямо удоволствие установи, че уличните табели в тази част на града са изписани и на английски, и на гръцки.
Срещата му обаче нямаше да се проведе в Данфорт. Всъщност беше в Норт Йорк, район, който очевидно преди е бил отделен град, но по-късно е бил погълнат от Торонто, населяван вече от три милиона души. На следващия ден отиде там с метрото. Стана му доста забавно, когато откри, че обществената транспортна система в града често е наричана ТТК (от Торонто — Транспортна комисия); без съмнение същата абревиатура щеше да се използва и за Тахионно-тардионния колайдер, който се предполагаше, че ще управлява някой ден.
Вагоните на метрото бяха просторни и чисти, макар да бе чувал, че в часовете пик са ужасно претъпкани. Едно от нещата, които силно го впечатлиха, беше преминаването над шестлентовата магистрала в Дон Вали; тук влакът пътуваше на може би стотина метра над земята по специални релси, които бяха окачени под Данфорт. Гледката бе грандиозна — но още по-впечатляващ беше фактът, че мостът над Дон Вали е бил построен десетилетия, преди в Торонто да се открие първата линия на метрото, и въпреки това е бил конструиран така, че някой ден да обслужва две линии. Човек не срещаше често градове, които да са планирани толкова напред в бъдещето.