Той смени влаковете на станция Йонг и продължи до центъра на Норт Йорк. С изненада установи, че не му се налага да излиза на повърхността, за да стигне до жилищния комплекс, където му беше казано да отиде; дотам имаше директен достъп от станцията. В същия комплекс се помещаваше и голяма книжарница (част от верига, наречена „Индиго“); кино комплекс, голям супермаркет, наречен „Лоблос“, който изглежда се бе специализирал в продажбата на серия продукти, озаглавени „Изборът на президента“. Тео се изненада; човек би очаквал да види продукти „Изборът на премиера“ в тази страна.
Той се представи на портиера, който го отведе през мраморното фоайе до асансьора. Тео се качи с него до трийсет и петия етаж. Там лесно намери апартамента, който търсеше, и почука на вратата.
Тя се отвори и на прага застана възрастен азиатец.
— Здравейте — каза той на перфектен английски.
— Здравейте, г-н Чанг — поздрави Тео. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.
— Няма ли да влезете?
Мъжът, който сигурно беше на шейсет и няколко години, отстъпи и го пусна вътре. Тео събу обувките си и влезе във великолепния апартамент. Чанг го въведе във всекидневната. Прозорците й гледаха на юг. В далечината се виждаше центърът на Торонто, с неговите небостъргачи, тънката игла на Си Ен Тауър и отвъд нея — простиращото се до хоризонта езеро Онтарио.
— Благодаря ви за писмото — започна Тео. — Както можете да си представите, това беше много труден период за мен.
— Напълно ви разбирам — отговори Чанг. — Искате ли чаша чай? Кафе?
— Не, благодаря.
— Добре тогава. Да поседнем — предложи мъжът.
Гъркът се настани на дивана, тапициран с оранжева кожа. В единия край на масата стоеше порцеланова ваза.
— Красива е — каза Тео.
Чанг кимна утвърдително.
— От династията Мин, разбира се; на почти петстотин години е. Изработката й е уникална. Надписите са безсмислени, тъй като езикът вече е излязъл от употреба, но един предмет, който е оцелял в продължение на векове, е нещо, което трябва да се цени. В наши дни всички ценят красотата на древните египетски, китайски или ацтекски артефакти; аз колекционирам предмети и от трите култури. Занаятчиите, които са ги създали, продължават да живеят чрез изделията си.
Тео изхъмка уклончиво и се облегна назад. На стената срещу него беше окачена картина с маслени бои на пристанището Цзюлун. Той кимна към нея.
— Хонконг — отбеляза.
— Да. Познато ли ви е?
— През 1996 година, когато бях на четиринайсет, родителите ни ни заведоха там на екскурзия. Искаха аз и брат ми да го видим, преди да премине обратно в ръцете на комунистически Китай.
— Да, онези две последни години бяха изключително добри за туризма — припомни си Чанг. — Но освен това бяха и най-подходящото време да напуснеш страната; самият аз тогава напуснах Хонконг и дойдох в Канада. Над двеста хиляди местни жители на Хонконг заминаха за Канада, преди англичаните да предадат страната ни на китайците.
— Предполагам, че аз също бих заминал — кимна Тео с разбиране.
— Онези от нас, които можеха да си го позволят, го направиха. Според виденията на хората през следващите двайсет и една години нещата в Китай няма да се оправят, така че аз съм доволен, че си тръгнах; не можех да понеса мисълта, че ще изгубя свободата си. — Възрастният мъж замълча. — Но вие, мой млади приятелю, сте заплашен от загубата на нещо много по-важно, нали? Аз самият спокойно бих очаквал да съм мъртъв след двайсет и една години, но с удоволствие установих, че видението ми подсказва, че тогава ще съм още жив. В действителност, предвид това колко жив и енергичен се чувствах във видението, започнах да подозирам, че всъщност ми остават много повече от двайсет и една години. Но вашето време може да се окаже по-късо — във видението ми, както вече споменах в писмото, беше споменато вашето име. Моля да ме извините, но аз никога не бях чувал за вас. А името ви е толкова музикално — Теодосиос Прокопидис, — че направо се запечата в съзнанието ми.