Всички посланици на Европейския съюз поискаха да се изпълни едно условие, преди да се съгласят ЦЕРН да опита да повтори експеримента: да няма процеси на правителствено ниво срещу ЦЕРН, срещу държавите, които го притежават, и срещу който и да било член на персонала. Беше приета резолюция на ООН, предотвратяваща всякакви подобни процеси в Световния съд. Разбира се, нищо не можеше да спре гражданските искове, въпреки че швейцарското и френското правителства декларираха, че техните съдилища няма да разглеждат такива дела, и беше трудно да се установи дали някакви други съдилища имаха необходимата юрисдикция.
Най-големият логистичен проблем беше с Третия свят: новините пристигаха бавно в неразвитите или изостаналите региони, ако изобщо пристигнеха. Беше решено, че експериментът ще бъде повторен след шест седмици; това трябваше да е достатъчно време да бъде предупреден всеки, до когото е възможно да се достигне.
И започна подготовката на човечеството за новото надникване в утрешния ден.
Мичико го кръсти „Операция Клаату“. Във филма „Денят, в който Земята спря“ Клаату, извънземно, спря цялото електричество на света за половин час, точно в дванайсет часа вашингтонско време, за да демонстрира нуждата от световен мир, но го направи изключително грижливо, така че никой да не пострада. Самолетите си останаха в полет, токът в операционните зали не спря. Сега те трябваше да опитат да са толкова внимателни, колкото и Клаату, въпреки че, както Лойд отбеляза, във филма Клаату умря за кратко заради усилията си. Разбира се, като извънземно, той успя да се съживи…
Лойд беше разочарован. Първия път поради някаква причина експериментът не бе успял да произведе бозона на Хигс; искаше му се да поразмести леко параметрите, с надеждата да получи тази неуловима частица. Но знаеше, че всичко трябва да бъде абсолютно същото като предишния път. Вероятно никога нямаше да има шанс да направи подобрения; никога нямаше да има шанс да получи бозона на Хигс. И това, вероятно, означаваше, че никога няма да получи Нобелова награда.
Освен ако…
Освен ако не измислеше обяснение за това, което се беше случило. Но въпреки че явно неговият експеримент бе предизвикал скока двайсет и една години напред в бъдещето и въпреки че той, както и всеки друг в ЦЕРН, се беше мъчил да разреши случая, Лойд нямаше никаква представа какво се е случило. Имаше абсолютно същата вероятност някой друг — може би дори някой, който не се занимава с теорията на елементарните частици — да се досети какво точно е станало.
25.
Денят на опита.
Почти всичко беше същото. Разбира се, сега часът бе възмутителен — пет сутринта, вместо пет следобед, но тъй като в контролната зала на Големия адронен колайдер нямаше прозорци, това не си личеше. Също така присъстваха повече хора. Не беше лесно да се докара прилична тълпа от журналисти за повечето експерименти с елементарни частици, но този път отделът по връзки с обществеността на ЦЕРН трябваше да тегли жребий, за да определи кои дванайсет репортери да получат достъп. Камерите предаваха сцената по целия свят.
По цялата планета хората лежаха в леглата си, на дивани, по земята, на тревата, на голата земя. Никой не пиеше горещи напитки. Нямаше търговски, военни или частни самолети в полет. Цялото пътно движение във всички градове беше спряло — всъщност бе спряло от часове, за да е сигурно, че няма да има нужда от спешни операционни намеси и движение на линейки по време на повторението на опита. Магистралите бяха свободни или превърнати в гигантски паркинги.
Две космически совалки — една американска и една японска — бяха в орбита в момента, но нямаше причина да се мисли, че те са в опасност; астронавтите просто бяха влезли в спалните си чували за времето на експеримента. Деветте души на борда на Международната космическа станция бяха направили същото.
Нямаше започнати операции и пици, метнати във въздуха; нямаше апаратура, която да работи. Във всеки един момент обикновено една трета от човечеството спеше, но точно сега почти всичките седем милиарда жители на Земята бяха будни. Иронията беше, че се вършеха по-малко дейности от който и да е друг момент в историята.
Както и първия път, сблъсъкът между частиците се контролираше от компютър. Симко наистина нямаше нищо друго за вършене. Репортерите бяха сложили камерите си на триножниците, но те самите лежаха на пода или върху маси. Тео вече беше легнал, както и Мичико — твърде близо до Тео за вкуса на Лойд. Имаше място на пода вляво и вдясно от главната конзола. Канадецът легна там. Виждаше един от часовниците от мястото и започна да отброява на обратно: