Несъмнено Лойд и Мичико се обичаха, но двамата просто решиха, че повече не могат да живеят заедно — не и когато между тях виси това обвинение. Поне разводът им не беше така болезнен като този на родителите на Лойд. Мичико се върна в Япония и отведе дъщеря си Джоун със себе си; Лойд ги посещаваше веднъж годишно, по Коледа.
Участието на Лойд при повторението на експеримента не беше от решаващо значение, въпреки че помощта му щеше да е от полза. Но сега той бе щастливо женен повторно — и да, съпругата му беше Дорийн, жената, която бе видял във видението си, и да, те наистина притежаваха къща във Върмонт.
Затова пък Джейк Хоровиц, който отдавна беше напуснал ЦЕРН, за да работи в ТРИУМФ със съпругата си Карли Томпкинс, се съгласи да се върне за три месеца. Карли също пристигна и двамата с Джейк търпеливо понасяха дружеските закачки на хората за това коя от лабораториите на ЦЕРН възнамеряват да покръстят. Те бяха женени от осемнайсет години и имаха три чудесни деца.
Теодосиос Прокопидис и още около триста души все още работеха в ЦЕРН и се занимаваха с тукашния тахионно-тардионен колайдер. Тео, Джейк, Карли и минимален екип от учени се надпреварваха с времето, за да успеят да стартират отново Големия адронен колайдер след пет години бездействие, преди да е заваляло неутриното от Сандулеак.
29.
Тео, вече на четирийсет и осем години, беше особено доволен от факта, че действителността на 2030 година се бе оказала по-различна от онова, което беше научил от виденията през 2009 година. Самият той си бе пуснал гъста брада, която покриваше изпъкналата му челюст (и му спестяваше притесненията, че към обяд вече изглежда така, сякаш не се е бръснал въобще). Малкият Хелмут Дрешер беше казал, че във видението си е видял брадичката на Тео; брадата бе един вид манифест на свободната воля.
И все пак, с приближаването на датата на експеримента, Тео усещаше нарастващо безпокойство. Той се опита да убеди себе си, че нервността му е свързана с опасенията да не подведат отново целия свят, ако експериментът се обърка, но Големият адронен колайдер работеше безотказно, затова ученият трябваше да признае, че поводът за притесненията му е друг.
Не, безпокоеше го фактът, че денят, в който според виденията от 2009 година той трябваше да умре, бързо приближаваше.
Тео откри, че не може нито да се храни, нито да спи спокойно. Ако беше успял да открие кой всъщност е искал да го убие, това може би щеше да облекчи нещата — просто трябваше да избягва този човек. Но той нямаше никаква представа кой бе стрелял (или би стрелял, или щеше да стреля).
Най-накрая настъпи неизбежният понеделник, 21 октомври 2030 година — датата, която, поне според една от версиите на реалността, беше гравирана с лазер на надгробния камък на Тео. На сутринта той се събуди облян в студена пот.
В ЦЕРН все още ги чакаше ужасно много работа — до сблъсъка с потока неутрино от Сандулеак оставаха само два дни. Той се опита да изхвърли всичко от мислите си, но дори и след като пристигна в кабинета си, откри, че не може да се концентрира.
А малко след десет сутринта вече не бе в състояние да се сдържи. Тео напусна контролния център на Големия адронен колайдер, сложил бежова шапка с козирка и слънчеви очила с огледални стъкла. Това не беше особено умен ход; времето бе хладно и почти половината небе беше покрито с облаци. Но вече никой не излизаше навън без защита на главата и очите. Въпреки че изтъняването на озоновия слой най-накрая бе спряно, все още не бяха предприети никакви ефективни мерки за повторното му изграждане.
Слънцето хвърляше отблясъци върху скалистите върхове на планината Юра. На паркинга се виждаше един автобус на „Глобус Гейтуей“; разбира се, почти изоставеният ЦЕРН не беше включен като атракция в „Пътеводител Мишлен“, а и без това с приближаването на датата на експеримента на негова територия не се допускаха никакви туристи. Този автобус бе нает, за да докара от летището тълпата журналисти; те се бяха стекли от цял свят, за да отразят подготовката на експеримента.
Гъркът отиде до колата си, червен форд октавия — добър, здрав автомобил. Цял живот се беше занимавал със струващи милиарди долари ускорители на частици; едва ли му трябваше някоя скъпа кола, за да се доказва.
Щом се приближи към нея, колата го разпозна и той й кимна, за да покаже, че иска да влезе. Шофьорската врата се плъзна нагоре в покрива. Все още можеха да се купят автомобили, чиито врати се отваряха настрани, но при недостига на място за паркиране в градските центрове вратите, които не се нуждаеха от допълнителен терен за отваряне, бяха много по-удобни.