Тео влезе в колата и й каза къде иска да отиде.
— По това време — обяви колата с приятен мъжки глас, — най-бързо ще стигнем по Рю Мейнар.
— Добре — каза ученият. — Ти караш.
И автомобилът направи точно това — леко се повдигна над земята и потегли.
— Музика или новини? — попита го мъжкият глас.
— Музика — отговори Тео.
Колата пусна едни от любимите изпълнители на Тео — популярна корейска джаг-група. Но музиката не успя да го успокои. По дяволите, той знаеше, че дори не трябва да е в Швейцария, но Големият адронен колайдер си оставаше най-голямото съоръжение от този тип в света; преди изобретяването на тахионно-тардионния колайдер всички периодични опити да бъде съживен проектът за създаването на Свръхпроводим суперколайдер, отхвърлен от американския конгрес през 1993 година, се бяха проваляли. А поддръжката и ремонта на ускорителите на частици се превръщаше в отмиращо изкуство. Повечето от хората, които бяха построили оригиналния Голям електронно-позитронен ускорител — първият, който беше монтиран в гигантския подземен тунел на ЦЕРН, — бяха или починали, или пенсионирани, и само онези, които работеха с Големия адронен колайдер, влязъл в действие четвърт век по-рано, се занимаваха с подобна дейност. Така че в Швейцария се нуждаеха от експертното мнение на Тео. „Но проклет да съм — помисли си той, — ако застана като неподвижна мишена.“
Автомобилът спря пред крайната цел, която Тео бе посочил: главното управление на полицията в Женева. Сградата беше стара — на повече от век, и въпреки че двигателите с вътрешно горене бяха станали незаконни за колите, произведени след 2021 година, постройката все още носеше следите от замърсяването с автомобилни газове; все някога трябваше да бъде почистена с пясъчноструен апарат.
— Отвори — каза Тео.
Вратата се изгуби в тавана.
— В радиус от петстотин метра няма свободни места за паркиране — съобщи колата.
— Тогава започни да обикаляш из квартала — поръча Тео. — Ще ти се обадя, когато дойде моментът да ме вземеш.
Автомобилът отговори с жизнерадостен утвърдителен сигнал. Тео си сложи шапката и очилата и излезе навън. Прекоси тротоара, изкачи се по стълбите и влезе в сградата.
— Bonjour — поздрави седналият зад бюрото едър рус мъж. — Je peux vous aider?35
— Oui — кимна Тео. — Detective Helmut Drescher, s’il vous plait.36
Младият Хелмут Дрешер наистина беше станал детектив; изпълненият с любопитство Тео бе проверил това няколко месеца по-рано.
— Мут не е тук — продължи мъжът на френски. — Някой друг няма ли да свърши работа?
Гъркът усети как сърцето му потъва в петите. Дрешер поне щеше да го разбере, но да се опитва да го обясни на някой напълно непознат…
— Всъщност се надявах да се видя с детектив Дрешер — отвърна той. — Очаквате ли го скоро?
— Всъщност не… О, явно днес е щастливият ви ден. Ето го, влиза.
Тео се обърна. В сградата бяха влезли двама мъже на подходяща възраст; нямаше представа кой от тях е Дрешер.
— Детектив Дрешер? — произнесе колебливо той.
— Аз съм — отвърна човекът отдясно. Хелмут беше пораснал и се бе превърнал в привлекателен млад мъж със светлокестенява коса, силна квадратна челюст и ясни сини очи.
— Както казах — обади се полицаят зад гърба на Тео, — днес е щастливият ви ден.
„Стига да доживея до утре“ — помисли си ученият.
— Детектив Дрешер — каза той, — трябва да говоря с вас.
Хелмут се обърна към човека, с когото беше влязъл.
— Ще ти се обадя по-късно, Фриц.
Фриц кимна и се изгуби в сградата.
Дрешер по никакъв начин не показа, че е познал Тео. Разбира се, откакто се бяха видели, бяха минали двайсет и една години и въпреки че предстоящото повторение на преместването във времето бе получило широк медиен отзвук, Тео беше твърде зает напоследък, за да дава много интервюта; бе оставил тази част на Джейк Хоровиц.
Хелмут поведе посетителя навътре. Детективът беше облечен с обикновени дрехи, но Тео не можа да не забележи изключително хубавите му обувки. Дрешер постави дланта си на четеца и вратата се отвори, пропускайки ги в голяма стая. Флатсита — тънки като хартия компютри — бяха натрупани на купчинки върху някои бюра или разпилени върху други. Една цяла стена беше покрита с карта на Женева, която показваше контролирания с компютри трафик, като всяко превозно средство бе проследявано с отделен транспондер. Тео се вгледа, за да провери дали ще види собствената си кола да обикаля сградата; като че ли точно в този момент тя не беше единствената, която го правеше.