— Моля, седнете — покани го Дрешер и посочи с жест към стола, обърнат към бюрото му. Взе едно флатси от купчината и го постави между тях. — Имате ли нещо против да запиша разговора ни? — попита той. Думите му, изречени на френски, веднага се появиха на екрана, придружени от надпис „Х. Дрешер“.
Тео се съгласи с кимване. Детективът махна с ръка към компютъра. Тео осъзна, че иска отговор на глас.
— Non — каза той.
Флатсито надлежно записа думата, но просто постави въпросителна на мястото, където трябваше да се появи името на говорещия.
— А вие сте?
— Теодосиос Прокопидис — поясни Тео, като очакваше името му да подскаже нещо на Дрешер.
Поне компютърът се ориентира веднага — ученият видя на екрана да се появява малък прозорец с името му, правилно изписано на гръцки, плюс няколко основни факти за него. Мястото след „non“, където трябваше да се появи името му, веднага се запълни с „Т. Прокопидис“.
— И какво мога да направя за вас? — поинтересува се Хелмут, все още в неведение.
— Не се сещате кой съм, нали? — попита Тео.
Дрешер поклати глава.
— Последния път, когато се видяхме, нямах брада.
Детективът се взря в лицето му.
— Е, аз… о! О, Боже! Това сте вие!
Тео наведе поглед към екрана, флатсито се беше справило достойно в предаването на емоционалния изблик на Хелмут. Когато отново погледна нагоре, той видя, че лицето на германеца бе пребледняло.
— Oui — потвърди Тео. — C’est moi.
— Mon Dieu — възкликна Дрешер. — През всичките тези години не спрях да мисля за това. — Той поклати глава.
— Присъствал съм на много аутопсии, видял съм много мъртви тела. Но вашето — да видиш нещо подобно като дете… — Мъжът потрепери.
— Съжалявам — каза Тео. Помълча за миг, след което продължи: — Помните ли посещението ми у вас малко след като получихте видението? В къщата на родителите ви — онази, с голямата стълба?
Хелмут кимна.
— Помня. Изкарахте ми акъла.
Гъркът леко сви рамене.
— И за това съжалявам.
— Опитвах се да изтрия това видение от съзнанието си — призна Хелмут. — През всичките тези години се опитвах да не мисля за него, но то не ме напуска.
Тео се усмихна извинително.
— Вината не е ваша — махна с ръка Дрешер. — Какво беше вашето видение?
Ученият се изненада от въпроса; Хелмут все още не можеше да свърже своето видение на мъртвото тяло с живото човешко същество, което седеше пред него.
— Никакво — отвърна той.
— Да, вярно — поклати глава детективът, леко смутен. — Извинете.
За миг настъпи неловко мълчание, след което Дрешер отново заговори:
— Знаете ли, не беше чак толкова лошо — видението имам предвид. То ме накара да се заинтересувам от полицейската работа. Едва ли щях да се запиша в полицейската академия, ако го нямаше.
— От колко време сте полицай? — попита Тео.
— Седем години — последните две съм детектив.
Гъркът нямаше представа дали това е бърз напредък или не, но се усети, че изчислява годините на Дрешер. Би могъл да има университетска степен. Тео беше прекарал твърде много време сред академици и учени; винаги се бе притеснявал да не се държи прекалено снизходително с хората, които не бяха стигнали по-далеч от гимназията.
— Добре сте се справили — предположи той.
Хелмут сви рамене, но след това се намръщи и поклати глава.
— Въобще не трябва да се намирате в този район. Не трябва да сте в Европа, за Бога. Сигурно сте били убит във или около Женева, иначе нямаше да разследвам убийството ви. Ако аз имах видение, че ще бъда убит на това място в този ден, досега да съм отлетял за Китай или Хаваите.
Сега беше ред на Тео да свие рамене.
— Не исках да съм тук, но нямам друг избор. Нали ви казах, че работя в ЦЕРН. Бях част от екипа, който преди двайсет и една години проведе експеримента с Големия адронен колайдер. Те се нуждаят от мен, за да може вдругиден да го повторят. Повярвайте ми, ако имах някакъв избор, щях да бъда на друго място.