И усети как дъхът му секна. Изтребителят им бе изчезнал.
— Не — промълви джедаят и се взря в сиво-кафявите петна под себе си. Първата му мисъл бе, че камуфлажът му е толкова добър, че не можеше да види машината си и че тя все още си бе там, където я бе оставил. Но след като търси няколко секунди с усилените си джедайски сетива, тази спасителна мисъл угасна. Изтребителят наистина бе изчезнал.
Арту притеснено запиука.
— Всичко е наред — успокои го Люк. — Всичко е наред.
И за собствена изненада откри, че не просто успокояваше малкия дроид, а наистина смяташе, че всичко е наред. Изчезването на изтребителя наистина бе неприятен и обезсърчаващ факт, но колкото и да бе странно, не вдъхваше естественото чувство за страх или за опасност, нито пък пораждаше някакъв сериозен проблем, като се изключеше това, че липсата на машината възпрепятства бързото напускане на планетата, ако ситуацията го наложеше.
Смущение в Силата? Усещане, че всъщност изтребителят е преместен, а не загубен? За съжаление Скайуокър разбра, че със същия успех можеше да означава и обратното. Че загубата на машината нямаше значение, тъй като и без това нямаше да се измъкне жив от тази планета.
Неканен, в паметта му възкръсна образът на Йода: старият майстор джедай, който уморено се отпуска с въздишка в леглото си за последен път. Люк си припомни как стомахът му се бе свил от страх пред слабостта на учителя. Припомни си тона на собствения си глас, когато запротестира, че майсторът джедай не трябва да умира. „От Силата аз черпя сили — меко бе укорил ученика си Йода, — но всичко свърши. Над мен се спуска здрач и скоро нощ ще падне. Такъв е законът на природата… законът на Силата…“
Скайуокър си пое дълбоко дъх. Оби Уан бе умрял, Йода бе умрял, някой ден щеше да дойде и неговият ред да се отправи на последно пътешествие. И ако това е мястото, от което ще поеме към него, така да бъде. Той е джедай и ще посрещне съдбата си като такъв. Междувременно причината, поради която бе дошъл, не се бе променила.
— Нищо не можем да направим — каза той на Арту, отвърна очи от долината и отново се зае да навива въжето. — Да се качим на върха и да видим накъде ще тръгнем от там.
В този момент точно над главата му нещо изцвъртя.
— Има по-добри начини да стигнете.
Люк вдигна поглед. Младият комкаец се бе върнал. С разперени криле се бе отпуснал лениво на някакво въздушно течение и ги гледаше от място.
— Помощ ли ни предлагаш? — попита Скайуокър.
Комкаецът леко наклони едното си крило. Промяната във въздушното налягане го доведе плавно при джедая. Съществото улови с ноктите си един от клоните и сви криле на гърба си.
— Ще ви помогна — изцвъртя то. — Ком джа казаха, че е пристигнал още един и че е при тях. Ще ви заведа.
— Благодаря ти — каза Люк и се зачуди дали да не попита за изчезналия си изтребител. Но поради плашливостта, която младият комкаец бе проявил преди малко, може би по-добре беше да поотложи разпитите. — Мога ли да попитам защо поемаш риска да ни помогнеш?
— Познат съм на някои от младите комджайци — изписка той. — Не ме е страх от тях.
— Нямам предвид само комджайците — каза Скайуокър. Искаше да се увери, че младият комкаец наистина съзнава риска, на който се излагаше. — Другите, за които Ловеца на ветрове спомена, също може да се опитат да ни спрат.
— Знам това — съществото трепна с крила. — Но ти попита Ловеца на ветрове дали някога е имал приятел, изпаднал в беда. Аз съм имал.
Майсторът джедай се усмихна.
— Разбрах — отвърна той. — Твоята помощ е чест за мен. Аз съм Люк Скайуокър, а това е дроидът ми Арту. Ти как се казваш?
Комкаецът трепна с криле и скочи на по-преден храст.
— Твърде съм млад, за да имам име. Наричат ме Дете на ветровете.
— Дете на ветровете — повтори Люк и го изгледа замислено. — Случайно да имаш връзка с Ловеца на ветрове?
— Той ми е баща — изцвъртя Дете на ветровете. — Това, което говорят за мъдростта на рицарите джедаи, е истина.
Скайуокър потисна усмивката си.
— Има и изключения — отвърна той. — Но не е зле да тръгваме. Може би по пътя ще ми разкажеш повече за народа си.
— За мен ще е чест — каза Дете на ветровете и с охота разпери криле. — Елате, ще ви покажа пътя.
ГЛАВА 3
Комуникационният купол на дреднаута на Новата република „Сокол скитник“ бе един вид анахронизъм сред съвременните бойни кораби, атавизъм от конструкторската философия от времето преди Войните на клонингите, която бе преобладавала, когато бяха построени „Сокол скитник“ и сродните му бойни кораби от флотата „Катана“. В купола бе монтиран не само целият ред първични антени на кораба, там се намираха и всички сложни и деликатни кодиращо-дешифриращи компютри.