Самата синя къща не беше променена. Беше също толкова стара, запусната и прашна както преди. Но когато Енту Ний ги поведе към вратата на спалнята, търговецът на информация забеляза, че миризмата на старост и болест бе изчезнала. Този път вратата се отвори сама, когато се приближиха. Карде събра кураж, смътно си даде сметка, че Шада го е изпреварила с половин крачка, и двамата влязоха заедно в стаята.
Вградените рафтове с всичките непотребни джунджурии и екзотични лекарства бяха изчезнали. Болничното легло и купищата одеяла също. Застанал на мястото на леглото, все така стар, но жизнен както някога, стоеше Джори Кардас.
— Здравей, Карде — мрежата от бръчки по лицето му се раздвижи, когато се усмихна. — Радвам се да те видя.
— Не че мина кой знае колко време — сковано отвърна контрабандистът. — Поздравявам те за удивителното ти възстановяване.
Усмивката на лицето на Кардас не трепна.
— Ядосан си ми — каза той. — Разбирам. Но скоро всичко ще ти се изясни. Междувременно… — той се извърна и махна към задната стена. Изведнъж тя изчезна. На нейно място се появи дълъг тунел с четири релси, които се губеха в далечината. На мястото на стената чакаше пътническо вагонче.
— Елате да ви заведа в истинския си дом — продължи Кардас.
— Много по-приятен е — той махна с ръка към вагончето и страничната врата подканващо се отвори. — Моля!
Карде погледна вратата и усети, че сърцето му се стяга в странно напрежение. Хищници, които играят с жертвите си…
— Защо не отидем само двамата? — предложи той. — Шада и Трипио могат да се върнат на „Волният Карде“…
— Не — твърдо заяви Шада. — Щом искате да разведете някого из дома си, изберете мен. След това, ако… ако… реша, че е безопасно, ще пусна Карде да дойде.
— Нима? — възкликна Кардас и я изгледа с такава явна насмешка, че Карде почувства как сърцето му отново се свива. Надсмиването над Шада не беше от най-здравословните занимания. — Толкова бързо и безпрекословно вдъхваш лоялност в хората си, Карде!
— Тя не е от хората ми — бързо отвърна търговецът. — Висшият съветник на Новата република Лея Органа Соло я помоли да дойде с мен. Тя няма абсолютно нищо общо с мен или с някакви мои действия в миналото…
— Моля те! — прекъсна го Кардас и вдигна ръка. — Признавам, че сте крайно забавна гледка, но в интерес на истината и двамата се притеснявате напразно — той погледна Карде право в очите. — Аз не съм човекът, когото познаваше, Талон — тихо каза той. — Моля те, дай ми възможност да ти го докажа.
Карде отмести поглед от прикованите в него очи. Хищници, които си играят с жертвата… Но ако Кардас наистина искаше да ги убие, нямаше да има никакво значение, дали щяха да му играят по свирката или не.
— Добре — съгласи се той. — Хайде, Шада.
— Извинете, сър — колебливо се обади Трипио. — Да смятам ли, че повече няма да ви трябвам?
— Не, не, моля те — бързо каза Кардас и махна на дроида да се качи във вагончето. — Много бих искал после да седнем да си поприказваме… Много отдавна не съм си говорил с някого на старотармидиански — той се усмихна на Енту Ний. — Енту Ний се опитва, но не е същото.
— Вярно — със съжаление призна дребосъкът.
— Моля те, ела с нас — добави Кардас към Трипио. — Между другото дали случайно не знаеш чинчерски диалект?
Протоколният дроид светна.
— Разбира се, че го знам, сър — каза той. Гордостта му временно измести нервността. — Владея над шест милиона…
— Отлично — доволен го прекъсна Кардас. — Да тръгваме тогава.
Минута по-късно всички седяха в пътническото вагонче, което плавно се понесе в тунела.
— Вече не общувам с никого — каза Кардас, — но от време на време ми се налага да се разправям с ексокронските власти. За срещите си с тях използвам предната къща. По-удобна е и не се плашат от истинския ми дом.
— Знаят ли кой сте? — попита Шада. — Кой сте в действителност?
Кардас сви рамене:
— Знаят това-онова за миналото ми. Но както ще видите след малко, голяма част от тази история вече няма значение.
— Е, преди да стигнем до историята, нека се спрем на настоящите събития — каза Шада. — Можем да започнем с монасите Айн Тий. Давид може да си говори колкото си иска за омразата им към търговците на роби, но всички знаем, че това не е всичко. Вие ги повикахте, нали?
— Имам известни връзки с тях — призна Кардас. Набръчканото му лице бе замислено. Изведнъж той се усмихна. — Но това също е история, нали? Всичко с времето си.