Карде сведе поглед към чашата си, изведнъж осъзнал, че я стиска силно.
— Тогава ти не… тоест ти…
— Да съм ти сърдит? — попита Джори вместо него и му се усмихна. — Тъкмо обратното, стари приятелю. Ти беше единственият светъл лъч в цялата история. За пръв път, откакто бях напуснал Дагоба, се замислих за всички хора в организацията си, които изоставях на произвола на междуособната борба, която заместниците ми, обзети като мен от егоизъм, щяха да поведат за разпределянето на тлъстото парче бруалки, което бях създал — той отново поклати глава. Старческите му очи бяха замъглени. — Не те намразих за това, че пое организацията ми, Талон. Съвсем не. Ти я запази цяла, отнесе се с хората ми с уважението и почитта, които заслужаваха. Уважението и почитта, които аз никога не си направих труда да им засвидетелствам. Ти превърна егоистичната ми амбиция в нещо, с което да се гордея. От двайсет години искам да ти благодаря за това — и за изненада на Карде той стана и прекоси кръга. — Благодаря ти — простичко каза Кардас и му подаде ръка.
Карде се изправи. Ужасна тежест се свлече от раменете му.
— Няма за какво — тихо каза той и стисна подадената длан. — Хубаво щеше да е, ако го знаех по-рано.
— Така е — каза Джори, пусна ръката му и се върна на мястото си. — Но както казах, през първите години бях твърде засрамен, за да се появя пред очите ви. А след това, когато Мара Джейд и Ландо Калризиан дойдоха да ме търсят, предположих, че скоро ще се появиш и ти.
— Щях — призна си Карде. — Но не изгарях от желание.
— Разбирам — каза домакинът им. — Вината за това е колкото твоя, толкова и моя — той махна. — Но ето че идването ти стана повод да премахнем заплахата от Рей’кас и пиратите му — Кардас посочи към тавана. — Всъщност това е едно от многото неща, които научих от монасите Айн Тий. Въпреки че не всичко е предопределено, все пак всичко се направлява. Още не го разбирам напълно, но се старая.
— Прилича на думи на джедай — каза търговецът на информация.
— Подобно е, но не е същото — съгласи се Кардас. — Монасите Айн Тий разбират Силата, но по различен начин от джедаите. А може би просто това е различен аспект на Силата. Не съм много сигурен кое е точно. Виждате ли, Йода не можа да ме излекува. Или по-точно — нямаше необходимото за лечението ми време. Каза ми, че трябва да се подготви за „може би най-важното обучение през последните сто години“, както той се изрази.
Карде кимна. Още една част от мозайката дойде на мястото си.
— Люк Скайуокър.
— Той ли е бил? — попита Джори. — Винаги съм го подозирал, но никога не можах да намеря потвърждение, че се е обучавал на Дагоба. Във всеки случай Йода ми каза, че единственият начин да отложа смъртта си е, като намеря монасите Айн Тий при Католската пукнатина, които биха могли… да имат желанието да ми помогнат.
— Очевидно са го имали — каза Карде.
— О, да. Имаха го — охотно се съгласи домакинът. Устата му се изкриви в кисела гримаса. — Но на каква цена…
Търговецът на информация потръпна. Обля го студена вълна.
— Каква цена?
Кардас се усмихна.
— Животът ми, Талон — отвърна Джори. — Животът ми трябваше да бъде посветен на изучаването на тяхното разбиране за Силата — той вдигна ръка. — Моля, не ме разбирайте погрешно. Това не беше тяхно условие, а мое желание. Винаги съм ценял предизвикателствата… колкото по-големи, толкова по-добре. Щом усетих вкуса на това, което бяха открили… — той махна с ръка из стаята. — Това беше най-голямото предизвикателство, пред което се бях изправял. Как можех да го подмина?
— Мислех, че е необходимо определено количество неизявена дарба, за да бъдеш джедай — посочи Шада.
— За да бъдеш джедай, може би — кимна Кардас. — Но както вече казах, тези монаси имат различно разбиране за Силата. Не… на бяло и черно, а по начин, за който обичам да си представям като дъга. Сега ще ви покажа. Би ли преместил подноса си, Енту Ний?
Дребосъкът вдигна подноса и остави масата празна. Кардас остави чашата си на пода до себе си.
— Сега гледайте! — каза той и потърка ръце. — Да видим дали ще мога да го направя — Джори изпъна рамене и се вторачи в масата…
Изведнъж с резкия пукот на освободен въздух върху масата се появи малка кристална гарафа. Карде потрепери от главата до петите. Напитката му се плисна над ръба на чашата и се разля по пръстите. Никога в работата си с Мара или Скайуокър не бе виждал такова нещо.
— Съжалявам… — каза Кардас, — не исках да ви стресна.