— Нека Силата бъде с всички ни — тихо отвърна Лея. — Приятна вечер, господин президент.
ГЛАВА 33
Шада изчака да мине един час, след като всички звуци в къщата утихнаха. След това стана от леглото, излезе от стаята си в огромния подземен дом на Джори Кардас и пое по приглушено осветения коридор. Вратата на библиотеката бе затворена, а монашеското отваряне с махане на ръката очевидно нямаше да й се удаде. Все пак, преди да им пожелае лека нощ, домакинът им бе показал по-обикновен начин за отваряне на вратите, който сигурно можеше да се приложи и за библиотеката. Шада опипа камъните, които обграждаха касата, намери един, който бе по-хладен от другите, и притисна дланта си о него.
Двайсетина секунди не се случи нищо. Шада продължи да притиска длан, наострила сетива за всеки признак на оживление наоколо, и отново се зачуди на идиотската процедура. Според историята, която домакинът им бе разказал за живота си, не си представяше наскоро пристигналия на Ексокрон Джори Кардас като особено търпелив човек. Едва ли точно той би инсталирал в дома си врати, които да се отварят за половин минута. Единственото обяснение бе, че и търпението на евентуалните крадци и нападатели би било поставено на изпитание. Сега, разбира се, с уменията на монасите Айн Тий това не беше от значение за него.
Камъкът под ръката й леко подскочи. Шада продължи да притиска длан и след малко вратата тежко се отвори. Тя очакваше библиотеката да е полутъмна както останалата част от къщата. За нейна неприятна изненада помещението бе осветено. Не колкото по време на обиколката им, но доста по-ярко от стая, в която нямаше никой. Шада влезе и се плъзна покрай стената вляво от вратата. С крайчеца на окото си зърна движение на сянка близо до компютъра.
Кардас? Шада преглътна едно проклятие. Карде вече бе уговорил „Волният Карде“ да тръгне рано сутринта за срещата с кораба на монасите Айн Тий. Сега бе единствената възможност да се намери нужният информационен чип.
Откъм компютъра долетя приглушен и странно познат глас: характерен, някак едновременно превзет и женствен и в същото време механичен. Шада се отблъсна безшумно от стената, тръгна по тясната пътека между рафтовете към кръга в центъра.
— Здравейте, господарке Шада — лъчезарно я поздрави Трипио и се изправи да я посрещне. — Мислех, че сте в стаята си като другите.
— И аз мислех, че си в стаята си — отвърна Шада и хвърли поглед към най-близкия стелаж. На всеки рафт в няколко реда бяха подредени кутии с информационни чипове. Всяка кутия съдържаше от осем до десет чипа. Невероятна сбирка от знания. — Или каквото там правят дроидите през нощта.
— О, обикновено се изключвам за малко — отвърна Трипио. — Но докато си говорехме с господаря Кардас, той предложи да си поговоря с главния му компютър. Не че компютърът на борда на „Волният Карде“ не е приятна компания — побърза да добави той. — Но трябва да призная, че понякога ми липсват Арту и другите от моя вид.
— Ясно — каза Шада. В гърлото й заседна буца. — Можеш да се чувстваш много самотен, ако не си на мястото си.
— Наистина — оживено отвърна Трипио. — Винаги съм смятал, че човешките същества се приспособяват към всички места и условия.
— Това, че се приспособяваш към нещо, не значи, че то ти харесва — отбеляза тя. — В много отношения и аз като теб не съм си на мястото на борда на „Волният Карде“.
Дроидът наклони глава.
— Много съжалявам, господарке Шада — състрадателно каза той. — Нямах представа, че се чувствате така. Мога ли да направя нещо за вас?
— Може би, като ми помогнеш да се върна там, където ми е мястото — Шада махна към компютъра: — Достатъчно добре ли опозна компютъра, за да потърсиш един документ из библиотеката на Кардас?
— Разбира се — каза Трипио. Гласът му изведнъж стана предпазлив. — Но той е на господаря Кардас. Не съм сигурен дали имам право…
— Кардас няма да се сърди — успокои го Шада. — Нищо няма да открадна. Искам само късче информация.
— Сигурно няма да се сърди — съгласи се протоколният дроид, все още не докрай уверен. — Все пак сме негови гости, а гостите често имат мълчаливото съгласие да…
Шада вдигна ръка.
— Можеш ли да го потърсиш? — попита тя отново.
— Да, господарке Шада — отвърна той покорно. — Какво трябва да намеря?
Шада си пое дълбоко дъх…
— Емберлене — чу се тих глас зад гърба й. — Планетата Емберлене.
— Ох! — подскочи Трипио.
Шада се обърна и леко приклекна. Ръката й се мушна под туниката за бластера…
— Простете — каза Кардас и излезе иззад един от стелажите с информационни чипове. — Не исках да ви стресна.