Бавно Кардас свали ръка от кутията.
— Казват, че три години преди унищожението на планетата им — меко започна той — управниците на Емберлене се впуснали в безумието на завоеванията. Че за две и половина години унищожили, завладели и ограбили всичките десетина свята, до които успели да стигнат.
— Не! — чу се да казва Шада. — Не може да е истина! Не можем… не бихме могли да извършим такова нещо.
— Разбира се, истинската история не е била казана на средния гражданин — продължи Кардас. — Въпреки това навярно мнозина са успели да я прочетат между редовете, ако са искали да знаят какво правят ръководителите им. Но те са имали триумф, плячка, гордост и слава. Защо им е било да се главоболят с истината?
Шада отново трябваше да отмести погледа си. „Вината не е моя, искаше й се да извика. Не съм била там. Не съм го направила аз.“
Но тези думи нямаха тежест и тя го знаеше. Не, тя не беше от опустошителите на завладените от Емберлене светове. Но посвещавайки живота си на Мистрил, по свой начин бе спомогнала лъжата да продължи. И то защото бе пожелала да бъде различна.
— Не бива да приемате това лично, Шада — тихо каза Джори. — Не сте знаели. А желанието да сме различни е дълбоко заложено във всеки от нас.
Шада го погледна.
— Не се бъркайте в мислите ми! — остро каза тя. — Те не са ваша работа!
— Съжалявам — сведе глава Кардас. — Не исках да се натрапвам. Но обикновено, когато някой вика, е трудно да не го чуеш.
— Е, постарайте се — Шада си пое дълбоко дъх. — Какво е станало? Как са ни спрели?
— Потенциалните и действителните ви жертви били твърде слаби, за да се борят сами — продължи Кардас. — Затова събрали средства и платили на наемническа армия. Армията била… може би малко по-старателна от нужното.
„Малко по-старателна.“ Шада отново потърси подобаващ отговор и отново не можа да измисли нищо.
— И всички в сектора се зарадвали на резултата от действията й — тихо каза тя.
— Да — също така тихо отвърна домакинът й. — Но на спирането на една военна машина, не на страданието на невинните.
— Не, невинните никога не са на първо място — с горчивина каза Шада. — Вашата истинска история съобщава ли коя е била армията унищожителка на моя свят? Или кои са били поръчителите?
Изражението на лицето му сякаш се смири.
— Защо искате да знаете?
Шада сви рамене.
— Народът ми не знае кой го е направил.
— И ако ви дам тази информация, какво ще направите с нея? — попита Кардас. — Ще обърнете отмъщението на мистрилите след толкова години? Ще причините още страдание сред други невинни?
Думите му я прободоха в сърцето.
— Не знам какво ще направят с нея — отговори тя. Неочаквана мъгла забули очите й. — Знам само, че това е единственото, което мога да занеса… — Шада не довърши. Вместо това яростно затърка очите си.
— Вие не искате да се върнете при тях, Шада — каза Джори.
— Те живеят в лъжа независимо дали го знаят или не. Такъв живот не е за вас.
— Но трябва — нещастно каза тя. — Не разбирате ли? Трябва да работя за нещо повече от себе си. Не мога иначе. Трябва да се държа за нещо и да служа на нещо, в което вярвам.
— Какво ще кажете за Новата република? — попита домакинът й. — Или за Карде?
— Новата република не ме иска — горчиво отговори Шада.
— А Карде… — тя поклати глава. В гърлото й заседна буца.
— Карде е контрабандист, Кардас, какъвто вие също някога сте били. Що за цел е това, за да вярвам в нея?
— О, не знам — замислено отвърна той. — Карде съществено е променил организацията, откакто я напуснах.
— Но тя си остава контрабандистка — възрази Шада. — Остава си незаконна и подземна. Искам нещо почтено и благородно. Толкова много ли искам?
— Не, разбира се — отвърна Джори. — Все пак Карде е повече търговец на информация, отколкото контрабандист. Това не е ли малко по-добро?
— Не — каза Шада. — Всъщност е по-лошо. Търговията с информация не е нищо повече от това да продаваш частната собственост на хората на онези, които не заслужават да я имат.
— Интересна гледна точка — пошепна домакинът й и отмести поглед надясно. — Гледал ли си на нещата по този начин?
— Досега не — чу се гласът на Карде зад гърба й. Шада се обърна и избърса последните сълзи от очите си. Малко извън вътрешния кръг, облечен в роба и чехли от кораба си, стоеше Карде и я гледаше зачуден. — Може би трябва да преразгледам разбиранията си — добави той.
— Какво правиш тук? — попита Шада.
— Кардас ме повика — отвърна контрабандисткият шеф. Той погледна домакина им и сбърчи чело. — Поне си мисля, че ме повика.
— Да, повиках те наистина — увери го Джори. — Сметнах, че трябва да присъстваш на тази част от разговора — той наклони глава към Шада. — Отново ми простете, Шада, ако съм ви стреснал.