— Вярвам ти — каза малкият комкаец с неочакван жар. — Вярвам на теб и на джедай Скай Уокър — той се поколеба.
— И мога да ви покажа пътя.
— Можеш ли? Къде е? — намръщи се Мара.
— Ей натам — отвърна Дете на ветровете и изви глава надясно от Ръката на Траун. — Приятелите ми казват, че до Езерото на малките риби има дупка и тя води близо до пещерата, през която за пръв път влязохме във Високата кула.
Мара погледна към Люк. В съзнанието й започна да назрява странна мисъл. Може би нямаше да се наложи крепостта да бъде атакувана.
— Достатъчно ли е голяма, за да минем?
— Не знам — комкаецът се поколеба. — Но ми казаха, че огнените трески използвали този проход, когато се движели под земята.
Мара сви юмруци при спомена. От мисълта да пълзи в проход след орда огнени трески настръхна. Но щом това беше единственият начин да проникне отново в крепостта…
— Нека попитам Люк.
Тя отиде при джедая, който стоеше до малкия дроид, и набързо му разказа какво бе научила.
— Струва си да проверим — каза Люк. — Къде е езерото?
— Не е далеч — отвърна Дете на ветровете. — По въздуха е много близо.
— Не можем да летим с кораба — отвърна Люк. — Заплашващите веднага ще ни забележат.
— Не говоря за летящата машина — комкаецът рязко се изпъна. — Аз и приятелите ми ще ви отнесем дотам. И няма да ни видят.
Мара и Люк се спогледаха.
— Сигурен ли си? — Люк обърна глава към групата. — Не сте много, а ние не сме никак леки. Ще трябва да вземем и Арту.
— Аз и приятелите ми ще ви занесем дотам — повтори младият комкаец. — Не за някаква облага — бързо добави той, — а защото вече рискувахте много заради ком кае. Ние не ви дадохме нищо в замяна.
Люк погледна Мара:
— Ако слезем под земята, отново ще трябва да се изкачваме по тайното стълбище — каза той. — Сигурна ли си, че искаш?
— Мисля, че няма да има нужда да влизаме във Високата кула.
— Моля? — свъси чело Люк.
— Мислех си за онзи мощен източник на енергия, който Арту забеляза, когато влязохме в подземната зала. Намираше се по пътя, за който Спазващия думата си каза, че винаги се е оказвал фатален за комджайците, когато са тръгвали по него — Мара погледна към Високата кула. — Започнах да си мисля върху думите на Парк за това, което му е казал Траун: че ако се разнесе вест за смъртта на върховния адмирал, десет години по-късно трябва да очакват завръщането му.
Тя усети объркването на Люк, последвано от напрежението, което обхвана чувствата му, когато осъзна думите й.
— Типично в негов стил май? — съгласи се той. Гласът му бе тих и мрачен.
— Мисля, че си струва да проверим — каза Мара.
— Да — отново се съгласи Люк. Изведнъж нова вълна заля мислите и съзнанието му. — Добре, Дете на ветровете. Събирай приятелите си и да тръгваме.
Майорът на комуникационния екран на задния мостик на „Химера“ беше на средна възраст, затлъстял, почти болезнено некултурен. И ако се съдеше от отговорите му, беше лишен и от въображение и интелект. Освен това беше напълно и непоклатимо предан на началниците си. „Точно от типа хора, кисело си помисли Пелаеон, които моф Дизра избира, за да предизвикват конфликти вместо него.“
— Съжалявам, адмирал Пелаеон — отново каза майорът, — но негово превъзходителство не остави инструкции за това, как може да бъде намиран. Ако искате да говорите с началник-щаба му, мога да проверя дали е свободен…
— Имам работа лично с моф Дизра — прекъсна го Пелаеон, вече силно отегчен. — Горещо ви препоръчвам да си припомните с кого разговаряте. По закон върховният командващ имперската флота има право на достъп до всички високопоставени цивилни ръководители.
Майорът вяло отдаде чест.
— Да, сър, знам това — отвърна той. Тонът му бе на ръба на неподчинението. — Казано ми е, че негово превъзходителство е с върховен командващ.
Лицето на Пелаеон доби сурово изражение.
— Как така е с върховен командващ? — попита той. — Аз съм върховен командващ.
— Може би трябва да попитате моф Дизра за това — отвърна майорът, очевидно без да се трогне от заплахата в гласа и лицето на адмирала. — Или върховния адм… — той не довърши. Отпуснатите черти на лицето му започнаха да се изкривяват. Майорът със закъснение си даде сметка, че бе понечил да каже нещо, което не биваше да изрича. — Но лично аз нямам официална информация по въпроса — довърши той малко неубедително. — Очаквам негово превъзходителство да се върне след няколко дни. Можете да се обадите тогава.
— Разбира се — тихо каза Пелаеон. — Благодаря ви за отделеното време, майоре.
Той прекъсна връзката и се изправи. И едва сега си позволи да остави безпределната умора, която изпитваше, да се изпише на лицето му.