— Здравейте, адмирал Пелаеон — изгърмя нечий глас през високоговорителите на мостика. Мъжкият глас говореше основния език без нито един от характерните акценти или интонации, обичайни за нечовешките гласови апарати. Гласът звучеше странно познат, даде си сметка върховният командващ и внезапно потръпна. Всъщност смущаващо познат. Като ехо от далечно минало…
— Сигурен съм, че няма да си спомните кой съм — продължи гласът, — но мисля, че сме се срещали един-два пъти.
— Ще приема думата ви — спокойно отвърна адмиралът. — На какво дължа удоволствието от посещението ви?
— Тук съм, за да ви направя едно предложение — отговори гласът. — За да ви дам нещо, което силно желаете.
— Така ли? — Пелаеон погледна към Ардиф, който стоеше в напрегнато очакване зад щирбордовата турболазерна командна конзола. — Не знаех, че съм имал неизпълнени желания.
— О, още не знаете за него — увери го гласът. — Но искате това, което ще ви предложа. Доверете ми се.
— Признавам, че ме заинтригувахте — каза адмиралът. — Как предлагате да процедираме?
— Бих искал да дойда на борда, за да се срещнем. Щом видите какво ви предлагам, ще разберете необходимостта от известна степен на секретност.
— Това не ми харесва — тихо каза Вермел. — Може да е номер.
Върховният командващ поклати глава.
— С неизвестен чуждоземен кораб като примамка? — възрази той и махна към космическия кораб, който висеше неподвижно на фона на звездното небе вдясно от носа им. — Ако е номер, полковник, е много добър — адмиралът се прокашля. — Капитан Ардиф — каза той, — подгответе идването на госта ни на борда.
ГЛАВА 35
Срещу „Дамата на късмета“ нямаше никакви атаки през последния етап от пътуването им, както се бе опасявал Хан. Нито пък някой от почти двестате бойни кораба, които кръжаха над Ботауи, прояви интерес към яхтата, докато тя внимателно си пробиваше път до орбитата на трите корвети на Новата република, притиснати една до друга, сякаш ужасени от страховитата огнева мощ, изпълваща околното пространство. Сигурно е точно така, реши бившият контрабандист. Гаврисом и калибопите като цяло бяха много по-умели в думите, отколкото в действията.
Дежурният офицер на кораба на президента първоначално не бе склонен да уважи молбата им за влизане в док, но след неколкоминутен спор — и вероятно едно-две задкулисни обсъждания — най-сетне промени отношението си. Когато двамата с Ландо се качиха на борда на президентския кораб и очакващата го Лея се разтопи в обятията му, всичко доби смисъл.
— Как се радвам, че се върна! — тихо каза тя. Думите й заглъхнаха в ризата му. — Толкова се притеснявах за теб.
— Е, нали ме знаеш — опита се небрежно да каже Хан, притискайки се обаче сам също толкова силно към нея.
Едва сега, след като всичко бе свършило, най-сетне можеше да признае, че безразсъдната разходка до Бастион можеше да струва много скъпо. Можеше да загуби…
— Да, знам те — отвърна жена му, вдигна очи към него и се опита да се усмихне, но усмивката й не можа да го заблуди дори за миг. Може би и тя виждаше какво са могли да загубят. — Знам, че през целия си живот се забъркваш в неприятности. Просто много се радвам, че се справи с тази.
— Аз също — откровено каза Соло и се вгледа в нея. — Изглеждаш уморена.
— Станах по-рано, затова — обясни тя. — Гаврисом ни иска по древстранско време, а долу е малко след съмване.
— О! — възкликна Хан. Изобщо не му бе хрумнало да попита дежурния офицер колко часа е на кораба. — Съжалявам.
— Няма нищо — каза Лея. — Струваше си да стана толкова рано — тя се поколеба едва забележимо. — В теб ли е?
Хан погледна към Ландо.
— Горе-долу. Къде можем да поговорим?
Той усети, че Лея цялата се стегна в ръцете му.
— Разбира се — гласът й не издаде внезапната й тревога. — Ето там е заседателната зала.
След няколко минути тримата седяха в дълбоките удобни кресла зад затворените врати на заседателната зала.
— Залата не се подслушва — каза Лея. — Проверих. Какво има?
Хан събра сили.
— Носим документа за унищожението на Каамас, както ти казах — започна той. — Това, което тогава не знаех, е, че… нека ти разкажа цялата история.
С няколко коментара от страна на Ландо той й разказа за пътуването им до Бастион и завърши с разкритието на Моегид, че документът е бил променен.
— Трябваше да се сетя, че има нещо гнило — ядно каза Хан и изгледа свирепо информационния чип на ниската маса в средата на залата. При повторното преживяване на събитията отново изпита безсилния гняв към самия себе си, че се бе хванал на глупав номер. — Трябваше да изчакам, докато Ландо и Моегид приключат с проверката, преди да ти кажа нещо.