— Зная — Коран си пое дълбоко въздух. — Ще се опитам.
ГЛАВА 36
— Навет!
Навет се събуди на мига. Ръката му автоматично се мушна под възглавницата и стисна дръжката на бластера. Той отвори очи и обхвана обстановката с един поглед. Клиф стоеше на вратата на спалнята с бластер в ръка и яростно изражение на лицето, което едва се виждаше в мъждивата светлина на древстранския изгрев.
— Какво има?
— Някой е влизал в магазина — пошепна Клиф. — Обличай се!
Да, някой бе влизал в магазина. Навет вървеше из помещението като в мъгла, настъпвайки информационни чипове и разни части от обзавеждането, и гледаше изумен лудницата, в която бе превърнат малкият им спретнат магазин за домашни любимци.
— Не може да бъде — вероятно за пети път каза Клиф. — Не може да бъде. Как е успяла да се вмъкне, без да задейства алармите?
— Не зная — отвърна Навет и погледна към една от редиците с клетки. — Поне не е взела маукрените.
— Доколкото личи от пръв поглед, не е взела нищо — Клиф се огледа. — Просто тихичко е разхвърляла всичко или го е подредила по друг начин.
Навет кимна. Въпреки цялата й енергия и ентусиазъм старицата май бе пропуснала важното. Онова място от задната стена до електроразпределителната кутия, където двамата с Клиф бяха направили тайното си скривалище, бе недокоснато.
— Като изключим бъркотията, нищо не е направила — каза Навет, заобикаляйки щанда. Компютърът бе включен. Сигурно бе ровила из файловете им. И отново си е губила времето.
— Навет — Клиф стоеше пред една от клетките и гледаше рафта до нея.
— Какво? — Навет заобиколи отново щанда и отиде при него.
Върху рафта в стройна редичка стояха малките цилиндърчета, скрити във фалшивото дъно на клетките на маукрените. А до тях се мъдреше друг бинарен предавател.
— Ще говориш ли с нея? — попита Клиф.
— Защо? — сопна се Навет. — За да я слушам как злорадства ли?
— Може да я накараш да ни каже какъв ще е следващият й ход — Клиф махна към цилиндърчетата. — Едно липсва.
Навет преглътна едно проклятие. Той взе предавателя и натисна комутатора.
— Изглежда, си си имала занимавка, а? — започна той.
— О, добро утро — прозвуча бодрият глас на старата жена. Никога ли не спеше? — Днес сме ранобудни!
— А ти си лягаш късно — отвърна Навет. — Трябва повече да внимаваш за себе си. Едно непривично упражнение на твоята възраст може да бъде фатално.
— Ха-ха-ха! — присмя се тя. — Упражненията са добри за старото сърце.
— Стига да не ги изпълняваш в близост до остри предмети — мрачно й напомни Навет. — Нали знаеш, че на Ботауи има закони против вандализма?
— Стига да знаеш срещу кого да повдигнеш обвинение — безгрижно отвърна тя. — А вие знаете ли?
Имперският агент стисна зъби. Беше права. Всичките усилия да установят идентификацията на кораба й досега бяха завършили с неуспех.
— Тогава остава да се оправим лично с теб — каза той.
От другата страна се разнесе кикот:
— Това ви го предложих снощи. Иска ми се да вземете решение. Между другото донесохте ли ксероловия си снайпер?
Навет се ухили. Взел го беше. Оръжието се намираше в тайното им скривалище, готово за действие.
— Какво точно очакваше, че ще намериш тук?
— О, човек никога не знае — отвърна старицата. — Открай време обичам животинките. За какво служат малките цилиндри?
— Ти си специалистката по всичко, ти кажи.
— Е, много си докачлив рано сутрин — смъмри го тя. — Нямам и най-малката представа?
— Ще ти подскажа — предложи Навет. — Ако ти ми кажеш какъв ще е следващият ти ход.
— Моят следващ ход ли!? — възкликна тя невинно. — Нищо не планирам. Оттук нататък всичко е в ръцете на ботанците.
Навет погледна Клиф.
— Разбира се — каза той. — Хайде стига… и двамата знаем, че не можеш да извикаш охраната. Затова сме лице в лице.
— Хубаво е да си вярваш — насърчи го старата жена. — Е, аз съм малко уморена, а при вас след малко ще дойдат гости. До скоро.
Връзката прекъсна с пукане.
— Довиждане — тихо каза Навет, изключи предавателя и го върна на рафта. След това извади ножа си и с всичка сила го заби в малкия уред.
— Какви гости имаше предвид тя? — попита подозрително Клиф, докато Навет изсипваше парчетата от предавателя в кофата за боклук. — Нали не смяташ, че се е обадила на охраната?
— Не е възможно — отвърна Навет. — Хайде, трябва да оправим, преди да отворим…
Той не довърши. Някой почука на вратата. Имперският агент се намръщи и прекоси помещението, връщайки ножа и бластера си съответно в кобура и в канията, скрити под туниката му. Отключи вратата и я отвори. Озова се лице в лице с четирима ботанци, на чиито рамене висяха широките жълто-зелени отличителни ленти на местната полиция.