Но комкайците го изненадаха и в двете отношения. И докато майсторски се вмъкваха в сенките на дърветата, скалите и планинските дерета, майсторът джедай започна да се успокоява за тази фаза на операцията. Мара също вече бе насочила мислите си към края на краткия им полет. За съжаление същото не можеше да се каже за Арту. Увиснал в средата на мрежата, която с Мара успяха да измайсторят от последните си запаси синтетично въже, малкият дроид стенеше и мърмореше през цялото време.
Процепът в скалата се намираше на не повече от десет метра от края на езерото и се спускаше под доста остър ъгъл, а входът му бе скрит под малка козирка от обрасла с трева пръст.
— Скалата е изгладена от огнените трески, които минават оттук години наред — Мара прокара длан по повърхността на камъка.
Арту потръпна и избипка уплашено.
— Едва ли този път ще ги срещнем — успокои го Люк, докато освобождаваше малкия дроид от мрежата. След това я нави и я пъхна в тайното отделение на Арту. — Рояци с такива размери не могат да остават дълго заедно. Няма достатъчно храна за всички.
— Да се надяваме, че са достатъчно умни, за да го знаят — обади се Мара.
— Имате щастие, че дойдохте сега — каза Дете на ветровете. — През последните няколко сезона имаше много дъждове и Езерото на малките риби много нарасна.
— А малките риби нараснаха ли? — попита Мара.
— Не знам. Важно ли е? — изпърха с криле Дете на ветровете.
— Пошегувах се.
— О! — малкият комкаец погледна към Люк. — Исках да кажа, че скоро входът може да бъде залят.
— Ясно — отвърна джедаят. — Но засега не е и вие ни доведохте благополучно дотук.
— Това беше голяма чест за нас — каза Дете на ветровете.
— Какво искате да направим сега?
— Вече направихте предостатъчно — отговори Люк. — Благодаря ти. Благодаря на всички ви.
— Да ви изчакаме ли? — настоя Дете на ветровете. — За нас ще бъде чест да ви изчакаме и да ви върнем до летящата ви машина.
Скайуокър се поколеба. Може би щеше да е много полезно да ги изчакат и да ги върнат при изтребителя. За съжаление…
— Проблемът е, че нямам представа, откъде точно ще излезем.
— Ще гледаме — твърдо каза младият комкаец. — Другите също ще гледат.
— Добре — съгласи се Люк, нетърпелив да приключи с обсъждането и да продължи пътя си. — Благодаря ви.
— В какъв ред ще влезем? — попита Мара.
— Аз съм първи — отговори джедаят, седна на ръба на отвора и спусна крака вътре, — Арту е втори, а ти — последна. Ще се оглеждам за стеснения и ще ги разширявам. Ако пропусна някое, ще трябва ти да се оправяш с него.
— Добре — тя откачи лазерния меч от колана си. — Успешно приземяване и гледай да не си счупиш краката по пътя.
— Благодаря — той активира собствения си лазерен меч, завъртя лъча, така че да застане над протегнатите му крака, и се отблъсна.
Спускането не беше толкова опасно, колкото Люк се бе опасявал. Годините, през които огнените трески бяха минавали през прохода, наистина бяха изгладили скалата, но по-важното бе, че бяха отстранени повечето препятствия по пътя. Докато се пързаляше надолу, само два пъти му се наложи да сече парчета стърчаща скала, като при това в единия случай това не беше толкова необходимо. Зад себе си чуваше тракане на метал. Малкият дроид се пързаляше надолу, пиукайки нещастно.
Спускането им завърши в един от тунелите, където тримата бяха прекарали последните две седмици. Люк хвана Арту и го отмести навреме, за да осигури на Мара място за приземяване.
— А, ето ни отново тук — каза тя и освети наоколо с фенерчето си. — Не ми изглежда много познато. И накъде би трябвало да тръгнем?
— Според местоположението на крепостта натам — отговори Люк и посочи наляво.
— Добре — съгласи се Мара. — Да тръгваме.
Умишлено или случайно комкайците добре бяха избрали мястото за начало на пътуването им. Двамата с Мара бяха изминали едва стотина метра, когато след един завой на прохода се озоваха пред добре познатата естествена каменна арка.
— Пристигнахме — тихо каза Люк. — Бъди готова. Ако знаят за стълбището, вътре сигурно ни чакат стражи.
Стражи нямаше. Петнайсет минути по-късно, след като се бяха преборили с тесния процеп в кортосната скала, отново бяха в подземната зала.
— Явно не знаят за стълбището — отбеляза Мара и освети с фенерчето си процепа, който бяха направили първия път в жълтата стена.
— Или не могат да стигнат до него — отвърна Скайуокър. — Дори заключващите механизми на вратите като че бяха направени от хиджарнски камък.
— Не ме разбирай погрешно… Просто се радвам, ако този път пропуснем срещата с домакините ни — побърза да уточни Мара. — Питам се колко ли от електропроводите работят?