Выбрать главу

С напредването им по коридора бръмченето се усили и Люк вече със сигурност можеше да определи, че идва от тавана. Огромният електрогенератор на крепостта несъмнено бе скрит на сигурно място в скалата, където никой не можеше да го стигне. Най-после след още стотина метра коридорът свърши в голяма, добре осветена зала.

— Бях права — тихо каза Мара и застана до Люк под арката, с която завършваше коридорът. — Знаех си, че някъде има такова място. Дори в собствената му крепост, скрита от неговите хора. Знаех го.

Майсторът джедай кимна мълчаливо и огледа залата. Стените образуваха почти правилна окръжност, таванът бе оформен куполовидно с ширина на основата шейсет метра и височина десет в средата. Цялата зала бе изсечена в скалата. На равнището на коридора залата бе заобиколена от покрит с плочки подиум с ширина три метра. От него до равнището на основния под, който също бе покрит с плочки, се спускаха няколко рампи. Пет метра по-високо, дълбоко врязана в скалата и оградена със защитна преграда, се намираше огромна ниша, която опасваше две трети от залата. Вътрешната й стена бе плътно покрита с електронна апаратура.

На основния под в другия край на залата вдясно видяха по-скромна версия на командния център, който бяха зърнали на един от горните етажи в Ръката на Траун. Този имаше само един кръг конзоли, които обграждаха не холограма на галактиката, а широкия тумбест цилиндър на супервместимата библиотечно-компютърна информационна база. И тук, както и в командния център, шепа светещи точици показваха, че апаратурата търпеливо чака в режим на готовност. Друго нямаше, с изключение на малко мебели върху издигнатия бордюр с метнати върху тях найлонови покривала.

Но всичко това бе само фон, който майсторът джедай забеляза и съхрани в паметта си между другото. От първия миг, в който двамата с Мара бяха влезли в залата, цялото му внимание бе погълнато от дълбоката ниша вляво. Скрит зад дебела прозрачна стомана, се намираше пълен комплект клонираща апаратура: цилиндър спаарти, омотан в хранителни маркучи и кабели за скоростно обучение, обграден от поддържаща техника и свързан с бръмчащ фузионен генератор. В средата на цилиндъра спокойно се носеше заспал или може би още не напълно жив възрастен синьокож хуманоид. Лицето му бе изключително познато. Върховният адмирал Траун.

— Десет години — тихо каза Скайуокър. — Точно както ти каза. Обявил е, че ще се върне след десет години.

— Стар мошеник — тихо промърмори Мара. Думите й бяха в пълно противоречие с неохотното страхопочитание, което джедаят усети в нея. Люк я разбираше. Нишата и обитателят й плашеха с изтънченото величие и нямата заплаха, които излъчваха. — Сигурно е настроил часовника за десет години и го занулява всеки път, когато се отбие.

— Сигурно — съгласи се Скайуокър, откъсна очи от почти хипнотичната гледка на носещия се в цилиндъра клонинг и погледна към кръга конзоли в другия край на залата. — Арту, иди и виж дали ще можеш да намериш вход, в който да се включиш. Свали всичко, което намериш за Непознатите райони.

Малкият дроид изпиука утвърдително и се спусна по една от рампите към основния под. Слезе, без да се килне на никоя страна, и се отправи към кръга от конзоли. Колелата му тихо чаткаха по малките фуги между плочките. Арту спря до една от конзолите и тихо изсвири в потвърждение, след това протегна компютърния си куплунг и се включи.

— Вътре е — каза Люк и се обърна към клониращия резервоар. — Хайде. Искам да го видя отблизо.

Двамата с Мара заобиколиха залата и стигнаха до прозрачната стомана.

— Не го докосвай — предупреди тя. — Сигурно е свързан с аларми.

— Разбира се, че няма — успокои я Люк и се взря през прозрачната стомана. Забеляза нещо, което бе невидимо отдалеч. — Виждаш ли какво има още вътре?

— Няколко йосаламира — отвърна Мара. — В случай че намине някой странстващ джедай.

— Траун мислеше за всичко.

— Точно така — съгласи се тя. — Освен може би за езерото отвън.

Люк се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж — Мара посочи към другия край на залата.

Люк също се обърна. Видя скалната стена, покритите мебели, нишата с електронната апаратура, която обграждаше купола над главите им…

— Какво да видя? — попита той.

— Теча — отвърна тя и посочи отново. — От стената срещу изхода на коридора. Виждаш ли?