— Какво стана? — попита Люк.
— По дяволите! — изръмжа Мара. С крайчеца на окото си Люк видя, че лъчът отново се появява, замахва към дроида и отново изчезва. — Под бронята има слой кортосна руда.
— Опитай с бластера — каза Люк.
— Добре.
Синьо-белият лъч отново просъска… чу се пукане от счупен метал и пластмаса… и изведнъж тази част от опасността в съзнанието на майстора джедай изчезна.
— Добре — каза той през рамо и съсредоточи цялото си внимание върху стража пред себе си. — Сега се завърти и направи същото и с този…
Люк се обърна и вдигна лазерния си меч точно навреме. Изведнъж стражът откъм Мара отново започна да стреля…
— Пази се — извика тя със закъснение. — В лявата си ръка има друг бластер… о, шавит!
— Какво…? Няма значение — тихо каза Скайуокър.
В отговор на атаката на Мара дроидът срещу него извади втори бластер от тайно отделение в лявата ръка.
— И този има втори бластер…
— Видях, видях — прекъсна я джедаят и вложи още повече концентрация в защитата си.
Изстрелите се удвоиха и положението им силно се утежни. Пропуснат бластерен изстрел лизна лявото рамо на Люк…
— Съжалявам — каза Мара, опряла гръб в неговия. Бръмченето на лазерния й меч бе като жуженето на ядосано насекомо. — Какво ще правим?
Той се намръщи. Редицата чиси с йосаламири в крепостта бяха достатъчно трудно препятствие. Но тогава поне разполагаха с възможността да застрелят противниците си, ако отбраната станеше прекалено трудна. Тук, хванати в средата на просторна зала под кръстосания огън на два неуморни стражеви дроида, които не можеха да бъдат унищожени, с оплетени в примки крака, които осуетяваха възможността им за бързо бягство…
— Люк — повика го Мара през шума от изстрелите. — Чу ли ме?
— Чух те — отвърна той.
— Какво ще правим?
Майсторът джедай преглътна с мъка.
— Нямам представа.
Под Лея огромният корпус на „Надмощие“ потръпна, когато още едно протонно торпедо премина през ишорската отбрана и мощната експлозия откъсна парче от фюзелажа. Пред тях космосът представляваше море от турболазерни изстрели, които се разбиваха в дефлекторните им щитове или от време на време успяваха да преминат през тях и изпаряваха слоеве метал или прозрачна стомана.
Но в този ненадеен миг, когато сърцето й спря да бие, събитията, разиграващи се пред очите й, престанаха да имат значение. Нито битката, нито животът й, нито дори ужасната заплаха от гражданска война. След далечното трепване в чувствата, след внезапното смущение в Силата само едно нещо имаше жизнено значение за нея. Хан беше в смъртна опасност.
— Капитан Авмуру! — извика тя над врявата на мостика и бързо отиде до командната конзола. Двама стражи предупредително вдигнаха бластерите си. Без да се замисля, тя се присегна със Силата, отмести дулата на оръжията и мина край тях. — Капитане, незабавно трябва да говоря с вас.
— Зает съм, съветник — отвърна ишорецът, без дори да си направи труда да се обърне към нея.
— Ще бъдете още по-зает, ако не ме чуете — отсече Лея и с всички сили се присегна към неясното усещане, което идваше от Хан. Опасността, заплахата и безсилният гняв все още обладаваха чувствата му, но колкото и да опитваше, Лея не успя да проникне през емоциите и разстоянието до мислите му. Едно обаче бе пределно ясно.
— Има нова опасност — каза тя на Авмуру, — за която изобщо не знаете.
— Другите опасности са без значение! — едва не изкрещя капитанът на ишорския кораб. — Нищо друго не може да е по-важно от диамалските нападатели около нас.
— Капитане…
Нещо кожесто я докосна по ръката и тя прекъсна думите си.
— Няма смисъл, съветник — каза й Гаврисом. Дългото му лице бе напрегнато и измъчено. — Той не може и няма да мисли толкова надалеч във времето. Можете ли да ми кажете каква е тази опасност?
Лея погледна към илюминаторите, опитвайки се да проникне през зашеметяващото смъртоносно светлинно представление навън.
— Хан е в опасност — отвърна тя.
— Къде? Как?
— Не зная — отговори Лея. Стомахът й се сви от чувството за безпомощност. — Не мога достатъчно ясно да уловя мислите му.
— Кой друг може? — попита президентът.
Лея си пое дълбоко дъх, заставяйки спокойствието да нахлуе в съзнанието й. Гаврисом бе прав. За да помогне на Хан, трябваше да остави настрани чувствата си и да обмисли нещата трезво.
— Елегос е с него на „Хилядолетен сокол“ — каза тя и отново се присегна със Силата, но не успя да долови нищо. — Дори не мога да го усетя.
— Кой друг може? — отново попита Гаврисом. — Някой, който се намира по-близо?