— Нима! — възкликна Червен две. — Мога ли да попитам как точно възнамеряваш да го направиш?
В настъпилата, пауза Уедж си представи как върху лицето на Карде се появява закачливата му усмивка, която толкова много обичаше.
— Да речем, че държа решаващия коз — меко отговори той.
— А той е…?
— До всички авиокрила, говори Перис — отново се разнесе гласът на бойния координатор. — Заемете позиции. Влизаме.
Антилис си пое дълбоко дъх. Това бе официална заповед и нямаха никаква възможност да лавират, да кръшкат или каквото и да е друго. Животът на генерал Бел Иблис бе заложен на карта…
— Карде, тук Антилис — каза той. — Къде си?
— Зад и над „Сокол скитник“ — отвърна контрабандистът. — Атака ли започвате?
— Нещо такова — каза Уедж и погледна към екрана на задния си скенер. „Волният Карде“ бе там, увиснал на почетно разстояние от часовите на Новата република. — Остани на място… идваме. Червени, да вървим.
Генералът на Червената ескадрила рязко обърна изтребителя си и се насочи към ариергарда. Слушалките му изпукаха… някой набра личната му честота…
— Уедж, какво правиш? — попита Червен девет. — Под разпореждане сме. Виж, ако е заради услугата, която уж му дължа…
— В момента не се интересувам от услуги, Коран — успокои го другият пилот. — Нали чу какво каза Карде? Има имперски код за преминаване през защитата.
— Да, чух. Но това, че има кода, няма да ни е от полза.
— При други обстоятелства не — съгласи се Уедж и се усмихна. — Спомни си какво каза Червен дванайсет за прескачането на турболазерите. Ако преведем Карде оттам и останем близо зад него…
Червен девет подсвирна.
— Може да стане.
— Поне си струва да опитаме — отвърна генералът.
Ако преодолееха имперската отбрана, им се откриваха далеч по-добри шансове да поразят гнездата на прехващащите лъчи, които държаха „Странстваща авантюра“. А колкото по-скоро извадеха от строя, толкова по-скоро Бел Иблис щеше да се оттегли на безопасно разстояние.
— Уедж — повика го Червен девет. Гласът му звучеше странно. — Нали не смяташ, че Карде може наистина да спре битката?
Приятелят му понечи да поклати глава, но се отказа. Питаше го джедаят Коран Хорн.
— Не особено — предпазливо отвърна той. — Империята иска Бел Иблис… това е сигурно. Единствената причина да пуснат Карде, за която мога да се сетя, е той да носи нещо, което желаят повече от генерала.
— И аз това си помислих — каза Червен девет. Гласът му все още беше странен. — Но защо си мисля, че Карде има шанс?
Антилис усети да го полазват студени мравки по тила.
— Не зная — мрачно отговори той. — Зная само, че това е най-добрата възможност, с която разполагаме, за да измъкнем Бел Иблис и Бустър живи. В момента само това ме интересува.
Вече бяха стигнали до „Волният Карде“ и Антилис рязко извъртя изтребителя си, за да застане начело на ескорта.
— Хайде, Карде, тръгваме — каза той и на два пъти провери дали ескадрилата се е построила. — Следвай ме отблизо!
ГЛАВА 39
Стражевият дроид продължи систематично атаката си срещу Мара. Лазерният й меч посрещаше изстрелите. Ръцете й се въртяха, обръщаха се и мушкаха, водени от Силата. Тя знаеше, че ръцете й се движат, зъбите й са здраво стиснати, а по лицето й се стичат едри капки пот, но не усещаше нищо. Съзнанието й бе така съсредоточено, така погълнато от страшната битка за оцеляване, че сякаш във вселената не съществуваше нищо, което да е в състояние да проникне през концентрацията й. Нито останалата част от залата, нито стражевият дроид, чиято фигура се виждаше неясно през ослепителния блясък на бластерните изстрели, нито дори собственото й тяло имаха значение. В съзнанието й съществуваха само лазерният меч и бластерните изстрели, които летяха към нея. И Люк.
Усещането е странно, даде си сметка някаква незначителна част от съзнанието й, която бе свободна да се занимава с такива неща. Двамата стояха с гръб един към друг, потънали толкова дълбоко в Силата, че съзнанията им буквално се сливаха, превърнали се бяха в единно цяло. Джейд усещаше психическото и физическото напрежение, които той влагаше в отбраната си, усещаше упованието му в Силата, отчаяното търсене на план за изход и дълбоката му загриженост за жената, попаднала с него в това положение. Изживяването бе сякаш логическо продължение на краткия емоционален контакт между двамата по време на пътуването им през пещерите. Но погледнато от друга страна, беше напълно ново усещане и не приличаше на нищо, което бе изпитвала дотогава.
Защото чрез тази дълбока душевна връзка Мара напълно бе разбрала Люк Скайуокър. Бе разбрала всичко за него: надеждите и страховете му, успехите и провалите, предимствата и слабостите, най-големите му радости и най-дълбоките му и скрити скърби. Бе видяла най-съкровеното в него, същността на съществото му. И Мара знаеше, че както той е отворен за нея, така и тя е отворена за него.