В крайна сметка успя и Арту застана, тъжно чуруликайки до нея. Беше очукан от подхвърлянето на водата и останал без електронния си бележник за превод на по-сложните изречения, но иначе изглеждаше добре. Мара затърси с очи Люк… Нечия ръка хвана долната пръчка на перилото.
— Извади ли Арту? — задъхано попита той.
— Тук е — тя се пресегна над парапета, за да му помогне. — Как си?
— Добре — задъхано отвърна той, докато се прехвърляше над парапета и тежко се отпусна на пода до нея. — Урок номер едно — добави Люк между глътките въздух. — Джедаят се нуждае от въздух, за да изпълнява задълженията си правилно.
— Ще си запиша — каза Мара и погледна под перилото. — Какво стана с втория страж?
— Погрижих се — отговори Люк. Вече дишаше по-леко. — Ето меча ти — той извади и двете оръжия изпод туниката си и й подаде нейното. — Между другото, добра работа със стената.
— О, страхотна! — възкликна Джейд. — Какво по-добро от план, който завършва с удавянето ти! И като заговорихме за планове, не трябва ли да излезем от тук, преди водата да се покачи още?
Майсторът джедай не отговори веднага.
— Всъщност…
Тя го погледна. Сърцето й се сви от внезапен страх.
— Какво има?
Той хвана ръката й.
— Съжалявам, Мара — каза Люк. — Водата вече е над нивото на коридора. Подземната зала е наводнена.
Мара се взря в лицето му… нямаше представа, че водата нахлува толкова бързо.
— Добре — каза тя, налагайки си да звучи спокойно. — Значи залата се пълни с вода. Ако можем да се доберем до стълбището, ще можем да се изкачим в крепостта, нали?
На бузата му трепна едно мускулче.
— Не ме разбра — отвърна той. — Водата вече е заляла коридора. Това означава да изминем стоте метра без въздух. А по всяка вероятност и целият път до подземната зала.
— Ами ако изпаднем в хибернационен транс? — подхвърли Мара. — Като онзи, в който изпадна, когато трябваше да стигнеш от базата на пиратите до „Звезден лед“.
Джедаят поклати глава.
— Подземната зала се наводнява, а може би вече е наводнена. Течението по коридора едва ли е достатъчно бързо, за да ни изтласка навреме.
При това нямаше да могат да плуват, докато са в транс. Мара махна едно кичурче мокра коса от лицето си и се опита да помисли.
Арту нервно изпиука.
— Виждам — отвърна Люк.
— Какво виждаш? — попита Мара.
— Водата отново се покачва — с нежелание отговори той. — Това означава, че подземната зала вече е пълна. Единственият дренаж, с който разполагаме, са двете дупки, които направихме — едната в стълбището и другата в пещерите.
Мара преглътна.
— Малки са.
— Да, твърде малки, за да поемат дебита, който влиза — съгласи се Люк. — Страхувам се…
Той не довърши. Мара се взря във водата, която вече бе достигнала равнището на отвора, през който продължаваше да се излива. Ясно личеше по вълничките на повърхността.
— Когато дойде за първи път — каза тя, — ти казах, че ако искаш, можеш да се върнеш на Корускант и да оставиш на мен и комджайците да се оправим с крепостта. Ти отказа и ми отговори, че трябва да си тук и да не питам защо.
Люк си пое дълбоко дъх.
— На Тиерфон имах видение за теб. Още преди да разбера, че си изчезнала. Видях те във вода, обградена от нащърбена скала — Люк се поколеба. — Приличаше…
— На удавена?
Той въздъхна.
— Да.
Известно време двамата седяха, без да говорят. Единствено плискащата се вода нарушаваше тишината.
— Е, значи това е краят — най-сетне каза Джейд. — Поне разполагам с малката утеха, че сама си го направих.
— Не се предавай толкова бързо — каза Скайуокър. Но тя не долови в гласа му никаква особена надежда. — Сигурно има начин да се измъкнем от тук.
— Не съм ти го казвала… — отвърна Мара. Погледът й се плъзна по чертите на лицето му. — След като те взехме от пиратската база на Каурон, Фаун ми каза, че двамата с теб сме добър екип. Права беше. Наистина бяхме добър екип.
— Наистина сме добър екип — поправи я джедаят и я погледна почти нервно в очите. — Знаеш ли, докато се биехме със стражевите дроиди, нещо стана с мен. С нас. Бяхме толкова близо един до друг в Силата, като един човек. Беше… беше много особено.
Мара повдигна вежди. В изключителната сериозност на положението им се мярна някаква искрица веселие. На лицето му бе изписана странна стеснителна откровеност.
— Наистина ли? — попита тя. — Колко особено?