— Добре, добре — успя да изрече джедаят и тръсна глава.
В същия миг замръзна. Мара я нямаше. Отново тръсна глава и затърси фенерчето си с вкочанени пръсти, като в същото време търсеше нещо, на което да стъпеше. Оказа си, че водата стига едва до кръста му. Най-сетне намери фенерчето и го включи.
Установи, че се намира в едно езерце, образувано точно до последната от подземните реки, които бяха прекосили с Мара по време на пътуването им през пещерите. На пет метра вляво буйният поток, който ги бе довлякъл дотук от тайната зала, свършваше, оставяйки само вълничките на подземната река леко да къдрят водната повърхност. На два метра вдясно от него, полюлявайки се леко върху повърхността на водата, Мара се носеше към една назъбена скала. Очите й бяха затворени, ръцете и краката — отпуснати. Сякаш животът я бе напуснал. Беше точно копие на видението, което бе имал за нея на Тиерфон.
Люк се хвърли натам, вдигна главата й и се вторачи в лицето й, обзет от внезапен страх. Ако трансът не бе запазил живота й… ако се бе натъкнала на нещо остро, което да я убие, след като я бе изпуснал от прегръдката си… Арту изсвири нетърпеливо.
— Да — Люк обузда паниката си.
За да я извади от транса, трябваше да каже изречението, което бе избрала. Същото, което сякаш се страхуваше, че той няма да може… Люк си пое дълбоко дъх:
— Обичам те, Мара.
Тя премига и отвори очи. Веднага мигна отново, за да отръска водата от тях.
— Здрасти — дишайки тежко, Мара хвана ръката му и се изправи. — Както виждам, планът ти успя.
— Да — Люк я прегърна.
Напрежението и страхът му се бяха изпарили. Усети, че го обземат пълно спокойствие и облекчение. Видението бе отминало. Мара го бе преодоляла. И сега двамата бяха заедно. Завинаги.
— Да, завинаги — тихо каза тя.
Те отслабиха прегръдката си, съвсем леко… и застанали в студената вода, сляха устни в целувка. Сякаш мина цяла вечност, преди Мара внимателно да се дръпне от обятията му.
— Не искам да развалям момента — каза тя, — но и двамата треперим, а и ни чака още доста път, докато се приберем у дома. Всъщност къде се намираме?
— При подземната ни река — неохотно отвърна Люк и върна мислите си към настоящето.
— А! — Мара погледна към водата. — А какво стана с нашата река?
— Изглежда, е спряла — отговори Люк. — Може би сме източили изцялото езеро…
— Не е много вероятно.
— Така е — съгласи се той.
— Може би стената в залата е рухнала съвсем — предположи Мара и вдигна ръка, за да махне кичурчетата коса, залепнали на бузата й. — Или устройствата за клониране са препречили течението.
— Добре, че не чакахме по-дълго, за да излезем от там.
— Да — съгласи се Мара. — Удобно нещо са тези джедайски предчувствия. Ще трябва да ме научиш как става.
— Ще поработим — обеща й Люк и тръгна към края на езерцето. — Май комджайците споменаха, че тази река свършва с малък водопад.
— Звучи добре — каза Мара. — Хайде да го потърсим.
Покрай „Тираничен“ мина още една вълна от щурмови лодки тип „Отскачащ лъч“, обстрелвайки го яростно. След това се появиха два ишорски кораба, бълвайки още по-мощен турболазерен огън по предния ръб на звездния разрушител.
— Още две турболазерни гнезда са унищожени — напрегнато доложи офицерът за наблюдение на стрелбата. — Предният ръб е поразен. Екипажът го запечатва.
— Ясно — отвърна Налгол и чу как гласът му потрепери от безсилие и гняв.
Немислимо… флота от три имперски звездни разрушителя да се озове срещу жалка сбирщина от чуждоземци и поклонниците им и да й се налага да се бие за живота си. Но се бяха озовали именно в такова положение. Противниците им просто бяха твърде многобройни. И въпреки че се гордееше с кораба, с екипажа и империята си, Налгол бе в достатъчна степен реалист, за да разбере кога една битка е загубена.
— Предайте на „Заличител“ и „Желязна ръка“ — нареди той през стиснати зъби. — Да се оттеглят!
— Прието, капитане — отвърна свързочникът.
— По какъв курс, сър? — попита кормчията.
— Кратък скок в каквато и да е посока — отвърна Налгол и свирепо погледна през илюминатора. — След това въведете курс право към Бастион. Върховният адмирал Траун трябва да научи незабавно за това.