— Скайуокър идва — каза тя в тъмнината. — Доволни ли сте?
Доволни бяха. Въпреки неспособността да чуе думите им тя не можеше да сбърка вълната на възбуда, която ги разтърси.
— Много се радвам — добави Мара.
Изправи се и пипнешком стигна до подземния поток, който бълбукаше на няколко метра. Още в началото на пленничеството си беше избрала това място, за да има вода наблизо. В последвалите дни се научи да стига до потока без фенерче.
При потока намери плоския камък, на който държеше шишенцето с хигиенизиращ разтвор от комплекта за оцеляване. След това съблече костюма си. Дрехата бе изработена от една от най-добрите фирми на пазара и бе стандартно облекло за екипажите от корабите на Карде. Костюмът се чистеше лесно от мръсотия и мазнина. За съжаление Мара не беше като него. Но щом щяха да й идват гости, не беше зле да се приведе в приличен вид.
Потокът бе плитък, бързотечен и леденостуден. Наплиска се от глава до пети, като се опитваше да не трепери прекалено много. След това капна няколко капки от хигиенизиращия разтвор върху косата и кожата си, втри ги енергично и се топна в течния лед на потока, за да се изплакне. Беше готова. По течението на ручея духаше лек топъл ветрец. Мара изложи лицето си за няколко минути на вятъра, за да отстрани излишната вода, и изцеди косата си. След това отново облече костюма, събра нещата си и пое обратно към лагера.
Точно навреме. Още подреждаше раницата си, когато забеляза играещите върху стените и тавана отблясъци. Мара нави спалния си чувал и го прибра в раницата. След това седна на стола си — друг плосък отломък — и зачака.
Мина доста време преди в подскачащия сноп светлина най-сетне да се очертае силуетът на майстора джедай. В същия миг Мара проумя причината за бавното му придвижване. Люк бе натоварен с невероятно пълния комплект за оцеляване, който хората на Карде имаха навика да правят. До него тромаво, но смело се търкаляше на колесната си система астромеханичният му дроид Арту.
— Мара! — прокънтя в пещерата гласът на Скайуокър.
— Насам — отвърна тя, изправи се и махна с фенерчето си. — Не си бързал много, като гледам.
— Съжалявам — сухо отвърна той, закрачил към нея. — Не можахме да намерим пиацата за въздушни шейни под наем и се наложи да вървим пеш. Изглеждаш добре.
— За сметка на това ти изглеждаш ужасно — сряза го тя и го изгледа критично. Якето му и костюмът под него бяха покрити с мръсотия и пот. На места платът бе скъсан. — Колко време вървя? Да не си обиколил половината планета?
— Не, изминах не повече от десет километра — отвърна Скайуокър, свали раницата от раменете си, остави я на земята и прокара ръка през косата си. — Но все през скали и пущинаци.
— И трънаци — добави Мара и махна към костюма му. — Искаш ли да се измиеш? Ей там има поток, в който засега все още не плават айсберги.
Дроидът изпиука.
— Може би по-късно — каза Люк. — Как се държаха с теб?
Мара сви рамене.
— Двойствено — отвърна тя. — Първо реших, че съм затворничка. Но те нямаха нищо против да се движа около мястото, на което се намирах, затова реших, че съм направила погрешен извод. От друга страна, обаче не ми позволяваха да се отдалечавам твърде много в нито една посока и още не са ми върнали лазерния меч и бластера.
— Бластера?
— Да, бластера — повтори Мара и вложи в гласа си известно раздразнение. Чуждоземците бяха отнели двете й основни оръжия, но бяха пропуснали малкия й резервен бластер, който кротко се спотайваше в кобура под лявата й китка. До момента не бе имала повод да го използва, но и не искаше Люк да съобщава за съществуването му. — И лазерния меч — допълни тя. — Така че засега не съм сигурна какво ми е положението.
— Да, моят комджайски водач ми каза, че си имала проблеми с комуникацията — отвърна Скайуокър. Явно се досети за укрития малък бластер. — Мисля, че са те довели тук, за да те спасят.
— Точно от това се страхувах — каза Мара и усети как страните й пламнаха.
Надяваше се той да не забележи. Сякаш не й стигаше, че трябваше някой да идва до вдън Непознатите райони, за да я спасява, след като си бе ударила главата в оня камък, ами и това трябваше да бъде Люк Скайуокър, майсторът джедай, който сигурно имаше хиляди други неща за вършене. Но пък и да я спасява импровизирана чуждоземна баваческа служба, също си бе позор.
— Не се тревожи — тихо каза Люк.
Мара се изчерви още по-силно.
— Стига, Скайуокър. Остави мислите ми на мира.
Тя усети собственото му притеснение от неволната асоциация.
— Извинявай — каза той. — Нямах това предвид. Казаха, че е трябвало да те спасят, защото са те гонили заплашващите от Високата кула.