Мара се намръщи, изведнъж забравила за притеснението си.
— Заплашващите от Високата кула ли?
— Така ги наричат комджайците — обясни Люк. — Казаха ми, че са същества, които приличат на нас и са съюзници на Империята.
— Страхотно — промърмори Мара.
През изтеклите няколко дни вниманието й бе фокусирано изцяло върху оцеляването и изследването на заобикалящата я среда и причината, която я бе довела тук, някак се бе изплъзнала от съзнанието й. Но сега изведнъж се завърна: мистериозният космически кораб, който двамата с Люк бяха зърнали да се спотайва около базата на пиратите Каврилу и който по-късно бе прелетял край личния звезден разрушител на Бустър Терик. Чуждоземни същества и чуждоземни технологии, но с доловимо имперско влияние във формата.
— Значи сме били прави — каза тя. — Търсили са имперски сили при базата на Каврилу.
— Така изглежда — отвърна Люк. — Но не забравяй, че разполагаме само с думите на ком джа. Ще трябва лично да проверим.
— Хм. Значи могат да говорят с теб, така ли?
— Да, чрез Силата — майсторът джедай направи пауза. Погледът му беше леко разсеян, сякаш той слушаше далечен звук. Мара също се присегна със Силата, но освен обичайното цвъртене на съществата долови неясен ропот. — Не можеш ли да ги чуеш?
— Не достатъчно, за да разбирам — призна Мара. Мисълта я раздразни почти толкова, колкото и това, че я бе спасил той. — Какво казват?
— Нищо особено засега — отвърна Люк. — Чакат да дойде договарящ. От предишния си разговор с друга група, която се казва ком кае, останах с впечатлението, че тук така наричат водача или говорителя си.
— Аха! — Мара се свъси, когато през ропота премина вълна на недоволство. — Имам смътното усещане, че не харесват особено ком кае.
— Да — отвърна Скайуокър. Гласът му прозвуча малко смутено. — Всъщност може да се окаже, че вината за това е частично моя. Според мен са недоволни, че доведох един от ком кае с мен.
— Това едва ли е най-дипломатичното нещо, което си могъл да направиш.
— Той ме доведе до пещерата — възрази майсторът джедай. — Искаше да влезе и да те види. Реших, че го заслужава. А и това, което става, вероятно засяга и двете групи.
— Възможно е — Мара се огледа. — Къде е този твой водач?
— Някъде горе — отвърна Люк и напосоки освети тавана на пещерата с фенерчето си. Всеки от минокоподобните комджайци, който попадаше в лъча, се дърпаше встрани.
Един обаче остана. Бе сякаш по-дребен от другите. Кожата му бе с по-различен оттенък в сравнение с другите, които се бяха скупчили около него, нехайно захванали се за процепите и издатините в тавана. За разлика от тях този се бе изправил непохватно на една издадена част от стената.
— Този ли е? — попита Мара.
— Да — отвърна Скайуокър. Той задържа светлината за момент върху комкаеца, след това отново насочи лъча към пода на пещерата. — Казва се Дете на ветровете.
Мара кимна. Тя си спомни за полета през каньона и за множеството пещери, които бе видяла по стените му.
— Да разбирам ли, че комкащите обитават скали?
— Гнездото му се намира на скала — отвърна Люк. — Освен това баща му е договарящ.
— Високопоставени приятели, а! Това може да е от полза.
— Не съм сигурен, че думата „приятели“ е на място — сухо каза джедаят. — Изглежда, са отмъкнали зад гърба ми изтребителя. Дете на ветровете или не може, или не иска да ми каже къде са го скрили. Трябва да са били много, за да го преместят.
— Бъди сигурен, че са били много — увери го Мара с гримаса. — Знам го от опит. Комджайците направиха същото с моя „Защитник“. Внесоха го в пещерата и го оставиха някъде. Изглежда, имат повече общо с комкайците, отколкото им се иска.
— Всъщност твоят „Защитник“ не е много далеч — каза Люк. — С Арту го видяхме, когато идвахме. Той го прегледа набързо. Не е повреден.
— Това е чудесно — отвърна Мара. Малка тежест се смъкна от раменете й. „Защитник“ може и да не беше в състояние да я откара до дома, но без него не можеше дори да се отлепи от тук. — Като имам предвид през какво е минал Карде, за да се сдобие с него, ще ме убие, ако го изгубя. Той кога ще дойде с подкрепление?
Люк трепна.
— Ами… ако трябва да бъда откровен… казах му да не изпраща никой.
Мара усети, че устата й пресъхва.
— Така ли си му казал? — попита тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен. Ако Люк отново започваше да се връща към старите си джедайски привички… — Нали не си въобразяваш, че двамата ще имаме голямо предимство, ако се опитаме да превземем крепост, пълна с неизвестни неприятели?
— Изобщо не съм мислил да превземам крепостта — възрази той. — Просто реших, че няма да е добре в Нираван да нахлуе многочислена бойна сила. А и не знаехме какво е положението ти.