Люк и Мара се спогледаха.
— Ти ли? — попита Скайуокър.
— Съмняваш ли се в искреността ми? — отвърна Дете на ветровете. — Та аз се възпротивих срещу договарящия за собственото си гнездо, за да ви доведа дотук.
— Не се съмняваме в искреността ти — увери го джедаят.
— Съмняваме се във… ами…
— Възрастта ми — довърши докачено малкият комкаец.
— Не вярвате, че дете, което още носи името на баща си, може да извърши велики дела.
Изведнъж Мара забеляза, че обсъждането на тавана е свършило. Гълтача на огнени трески и другите комджайци внимателно слушаха разговора, който се водеше под тях. И тогава й хрумна, че ако тръгнат с член на враждуващо гнездо, когото и да изпрати Гълтача на огнени трески, то той ще се постарае два пъти повече, за да покаже колко по-полезни са комджайците.
— Не, не се съмняваме във възрастта ти — отвърна тя на Дете на ветровете. — Аз самата бях дете, когато отидох на първата си мисия за Империята. Люк не беше много по-голям, когато започна да лети с бойците на Бунтовническия съюз.
Тя усети как Скайуокър се намръщи, но, изглежда, разбра намека в гласа й, защото само кимна в знак на съгласие.
— Права е — каза той на комкаеца. — Понякога желанието да успееш и да научиш повече е по-важно от опита и възрастта.
— Под „желание да научиш“ се разбира да се подчиняваш на заповеди — строго добави Мара. — Ако някой от нас ти каже да спреш, да се дръпнеш или да се скриеш, изпълняваш и задаваш въпросите си после. Ясно ли е?
— Ще се подчинявам, без да задавам въпроси — каза Дете на ветровете. Този път младежкият патос в гласа му беше безпределен. — Няма да съжалявате.
Люк погледна към комджайците.
— Комкайците ни предоставиха услугите на детето на договарящия за гнездото им — каза той. — Какво ще предложат комджайците като доказателство за полезността си?
— За комджайците наистина ще бъде трудно да предложат нещо също толкова ценно — отвърна Гълтача на огнени трески. В думите му се долови лек сарказъм. — Все пак можем да опитаме — той безмълвно изпърха с крила. Веднага трима комджайци кацнаха на камъните пред Люк и Мара. — Режещия камъни, Спазващия думата си и Строящия с лозници устояха на опасностите на пещерите, за да влязат във Високата кула. Те ще ви отведат и ще ви пазят от опасностите на пещерите.
— Благодаря ви — каза Люк и сведе глава. — Явно комджайците наистина заслужават помощта ни.
— Комджайците се радват, че получиха такава оценка — отвърна Гълтача на огнени трески. — Пътят е дълъг и за същества, които не летят, ще отнеме няколко слънчеви цикъла. Когато стигнете мястото и сте готови да влезете, изпратете съобщение и други ловци на ком джа ще дойдат, за да бъдат стражи.
— Това ще ни помогне много — каза Скайуокър. — Отново ви благодаря.
— А аз си искам бластера и лазерния меч — обади се Мара.
— Ще ти бъдат върнати веднага — обеща Гълтача на огнени трески. — Ще говорим пак, майстор Скайуокър. Довиждане.
Той се спусна от тавана и потъна в мрака извън светлината на фенерчетата им, последван от останалите комджайци. Минута по-късно от чуждоземците в пещерата останаха само Дете на ветровете и тримата водачи.
— Добре стана — каза Мара.
— Наистина добре — съгласи се Люк. — Ще си взема всичко назад.
— Какво ще си вземеш?
— Всички съмнения, които изпитвах — поясни той. — Беше блестяща. Кога ще си готова да тръгваме?
— Готова съм — отвърна тя и го огледа критично. — Нали през последните две седмици седях тук и нямаше какво друго да правя, освен да броя камъните. Въпросът е дали ти си готов да тръгнеш, или искаш първо да си починеш няколко часа.
Дроидът изчурулика прочувствено до тях.
— Мисля, че Арту гласува за почивка — каза Люк с усмивка, която не се задържа дълго на устните му. — Но аз смятам, че е добре да тръгнем възможно най-скоро. Чу какво каза договарящият. Чака ни дълъг път.
— А ти имаш да правиш хиляди други неща у дома — каза Мара и изпита нов прилив на вина.
— Не съм казвал такова нещо — меко отвърна Скайуокър.
— Това означава ли, че не е истина — попита тя. — Виж, ако искаш да си тръгнеш, сигурна съм, че комджайците…
— Не — веднага отвърна той.
— Някой те настъпи по мазола ли? — попита Мара и го изгледа с любопитство.
Изражението му остана безстрастно.
— Трябва да съм тук — тихо отвърна Люк. — Не ме питай защо.
Известно време двамата се гледаха. Мара се присегна със Силата, но чувствата му не говореха повече от лицето.
— Добре — най-сетне каза тя. — Само да си взема раницата. Карде едва ли се е сетил да изпрати резервно фенерче по теб.