Ударен встрани от центъра, корабът продължаваше бавно да се върти. Лея активира спомагателните двигатели, опитвайки се да компенсира въртенето, и едва сега забеляза, че на ръката, с която бе избърсала очите си, имаше следи от кръв. Тя се присегна със Силата, намери раната и започна лечебния процес. В това време се появи Хан и седна в пилотското кресло до нея.
— Да видим — промърмори той и бързо огледа уредите. След това погледна към нея и рязко си пое дъх на два пъти, когато видя кръвта по лицето й. — Лея…!
— Нищо ми няма… драскотина — увери го тя. — Какво ще правим с двигателя?
— Ще го поправим, какво друго? — измърмори съпругът й и отново стана от пилотското кресло. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Той се спусна презглава към вратата на пилотската кабина. Лея довърши компенсацията на въртенето на „Хилядолетен сокол“ и отново вдигна поглед… Стаи дъх. Малък Пакрик, който по време на битката бе неприятно голям, сега изпълваше цялото небе. И се приближаваше.
„Хилядолетен сокол“ бе с тях през целия им съвместен живот, а с Хан — още по-дълго. Лея знаеше, че съпругът й щеше да страда много, ако му се наложеше да изостави кораба си. Но щеше да е върхът на глупостта да задържиш нещо, което може да те убие. Тя направи гримаса и въведе командите за активиране на спасителната капсула.
Нищо не се случи.
— О, не! — промълви Лея и въведе командите отново. И отново. — Не!
Резултатът бе същият. Спасителните капсули не действаха. Двамата с Хан бяха затворени в повреден кораб, който падаше към близката планета.
Лея преглътна с мъка и натисна копчето на интеркома. Бяха близо, но след като заглушаването вече го нямаше, може би помощта щеше да пристигне навреме.
Но индикаторът на интеркома светеше червено — още едно поражение от удара на обречения изтребител. Нямаха връзка, бяха сами.
И щяха да умрат.
Лея си пое дълбоко дъх и се присегна със Силата, за да неутрализира страха. Не беше време за паника.
— Хан, спасителните капсули не действат — каза тя с възможно най-спокойния глас.
— Знам — напрегнато отвърна той. — Забелязах го, когато бях в кабината. Опитай с рестартиране.
Тя намери бутона и го натисна.
— Става ли нещо?
— Още не — каза мъжът й. — Ще опитам нещо друго.
— Искаш ли да дойда да ти помогна?
— Не, трябва да си горе при управлението — отвърна той. — И да внимаваш… ако забележиш други кораби, изстреляй сигнал за бедствие с оръдието.
„И да се надяваме, че този така навреме появил се кораб няма да е подкрепление за предишните.“
— Добре — отвърна тя.
Минутите се влачеха. Хан работеше и част от червените светлини започнаха колебливо да премигват в зелено. Нещо взе да свири. В началото бе тихо, но се усилваше. Свиренето изпълни пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“, докато корабът топеше разстоянието до горния атмосферен слой на Малък Пакрик останал без щитове, които да притъпят звука и триенето. Машината навлезе в атмосферата и черният космос над главата на Лея започна да придобива мъглив оттенък. Вече почти усещаше как температурата се повишава. Релефът на планетата под нея започна да придобива очертания. Видя езеро и по-далеч — друго планинско било. Точно пред тях се простираше голяма и безплодна долина.
— Опитай отново с рестартирането — думите на Хан нахлуха в тишината на мислите й и я стреснаха.
— Добре — тя натисна бутона и този път в отговор дойде колебливо ръмжене от двигателя.
— Добре, полека — предупреди я Хан. — Не се опитвай да спреш отведнъж. Това корито не може да издържи много. Отнеми малко от мощността и виж дали ще успееш да поубиеш скоростта. И ако имаш някакви джедайски номера, сега е моментът да ги приложиш.
— Вече ги прилагам — отвърна Лея със свито сърце. Всъщност ги прилагаше, откакто бе разбрала в каква опасност се намираха. Опита да се свърже с някой, който бе чувствителен към Силата, успокои тревогите в съзнанието на Хан, за да можеше съпругът й да се съсредоточи по-добре в работата си, и накрая се присегна със Силата за напътствия или просветление. Но като че нищо от това не й помогна. Усещането за безпомощност заседна в гърлото й като буца и тя разбра, че вече нямаше какво да прави. Не можеше да възстанови подсветлинните двигатели на „Хилядолетен сокол“ с едно махване, нито пък да спре неумолимото падане на кораба към планетата или да повика помощ.
„Обречени сме“ — често повтаряният хленч на Трипио премина през главата й. — Добре, че не е тук — каза си тя. — Добре, че децата са в безопасност на Кашиуук при Чубака. Добре, че дори стражите им, ногрите, не бяха тук. Беше дошло тяхното време да умрат. Не беше нужно да вземат други със себе си. Сбогом, Джейсън, Джейна, Анакин — отправи тя мисълта си към звездите, знаейки, че почти със сигурност думите й нямаше да стигнат до децата, и с дълбоко съжаление си пожела да можеше да ги види за последен път. На контролното табло уредът за разстоянията, почти загубен в хаоса от светлини и звуци, забипка предупредително…