И за изненада на Лея над тях премина малък кораб.
— Хан! — извика тя. — Един кораб току-що…!
Тя прекъсна изречението си. Внезапният прилив на надежда заседна като кост в гърлото й. Корабът намали до скоростта, с която летеше „Хилядолетен сокол“, и се понесе пред тях малко над по-големия кораб.
— Кораб? — възбудено извика съпругът й. — Къде?
Лея си пое дъх на пресекулки. Към първия кораб се присъедини втори. Той застана на позиция вдясно. Вляво зае позиция трети. Задният екран показваше един, който летеше точно над клапите на подсветлинния двигател.
— Няма значение — тихо отвърна тя. — Това са имперски прехващачи.
ГЛАВА 8
— Какво са? — от интеркома се разнесе тракането от захвърлени на палубата инструменти. — Чакай! Идвам!
Лея погледна към корабите, които ги обграждаха. Нямаше никаква грешка, бяха имперски прехващачи. При това, ако се съдеше по вида им, бяха в отлично състояние. „Откъде се взеха?“ — запита се Лея. Империята едва ли бе предприела повсеместна атака срещу системата Пакрик. Конференцията бе приключила и делегатите вече бяха на път за родните си системи, значи нямаше цел, към която да се стремят. Освен ако, разбира се, прехващачите не бяха подкрепление за първите три изтребителя. В такъв случай бяха тук, за да довършат нещата.
Хан влетя в пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“ и ботушите му изскърцаха неприятно по пода, когато закова на място до жена си.
— Какво правят? — задъхано попита той и се взря в машините.
Лея се намръщи.
— Нищо — каза тя и със закъснение си даде сметка за странната им липса на активност.
Просто да гледат как корабът им се разбива в планетата пред тях, й се стори много садистично дори за имперски пилоти. Поне за редовите войници. Лея познаваше няколко мофи и велики мофи, които биха се наслаждавали с голяма радост на нещо такова.
— Правят маневри — изведнъж каза Хан и посочи навън. — Онзи… вляво… виждаш ли? Отдръпна се малко.
— Виждам — отвърна Лея. — Но защо?
Миг след като зададе въпроса си, Лея получи отговора. От долната част на всеки изтребител в съвършено единство излетя по един блестящ жълт диск, свързан със също такова жълто въже за фюзелажа на машините, и се прилепи към горната част на корпуса на „Хилядолетен сокол“. Въжетата се опънаха и едва не събориха Хан, когато рязко забавиха скоростта на кораба.
Лея погледна съпруга си и видя собствената си изненада, отразена на лицето му.
— Проклет да съм — промърмори той. — Прехващащи куки — Хан се отпусна в пилотското кресло и погледна жена си.
— Предавам се. Какво става?
Лея поклати глава.
— Не знам — бавно отговори тя и се присегна със Силата.
— Нещо не е наред с тази пилоти, Хан.
— Какво?
— Още не мога да кажа — отново бавно отвърна Лея. — Но е много странно.
— На мен ли го казваш! — кимна той към илюминатора.
— Каквото и да е, ще трябва да го открием доста бързо. Вече се снижаваме.
Така беше. Прелетяха над верига ниски хълмове, имперските прехващачи се бяха снижили до височината на дърветата. Под тях се простираха обширни толгрейнови нивя. Стройните редове се люлееха от вятъра, предизвикан от преминаването им. Те прелетяха над един път, над още ниви, пак път и пак ниви. Напред се виждаше още една верига хълмове, но по-висока от онази, над която бяха преминали първия път. В основата на най-високия хълм, малко по-голям от точица в маранята на слънчевия следобед, зееше отворът на пещера.
— Аха, ето къде отиваме — каза Хан. — Хубаво усамотено местенце, стига собственикът на тези ниви да не е излязъл да ги обработва. Виждам, че посрещачите вече са се събрали.
Лея кимна и присви очи срещу слънчевата светлина към фигурите пред входа на пещерата.
— Те са… десет души.
— Плюс четиримата пилоти на прехващачите, плюс неизвестен брой в пещерата — добави Хан, мушна ръка под контролното табло пред себе си и измъкна бластера и кобура от тайната ниша.
— Имаш ли план? — попита съпругата му, вперила очи в оръжието.
— Откровено казано, не — отвърна той и закопча кобура. — Няма да се втурна срещу тях, гърмейки, ако това питаш. Ако искаха просто да ни убият, щяха да ни оставят да се разбием.