— Може да смятат, че децата са с нас — каза Лея и потръпна от неприятни спомени. Все пак случаите, когато децата й бяха отвличани или заплашвани…
— Тогава ще бъдат истински разочаровани — отвърна Хан заканително. Той бавно провери бластера си и го върна в кобура. — И ще си имат много неприятности — след това кимна към кръста й. — Почти стана време за веселбата, скъпа. Няма ли и ти да се преоблечеш?
— Да — каза Лея, извади лазерния си меч от нишата под нейната част на контролното табло и го закачи на колана си. След това успокои мислите си и се присегна със Силата за мощ и мъдрост. — Готова съм.
Минута по-късно стигнаха хълмовете. Точно пред отвора на пещерата, както Хан бе предвидил, прехващачите преминаха на режим за кацане и плавно спуснаха „Хилядолетен сокол“. След това освободиха захващащите куки, прибраха ги обратно в търбусите на машините си и с отработена лекота се подредиха един зад друг и започнаха да влизат в пещерата.
— Това поне дава отговор на въпроса, откъде се взеха — измърмори Хан и изключи останалите работещи системи на „Хилядолетен сокол“. — Мога да се обзаложа, че това са спящите агенти на върховния адмирал Траун.
— Винаги съм смятала, че са чиста измислица — каза Лея и се взря в тъмнината на пещерата. — Дезинформация, която Империята съчини след смъртта на Траун… е, след като ние мислехме, че Траун не е жив.
— Още не съм убеден, че е жив — тихо каза Хан, стана от креслото си и тръгна към вратата. — Няма смисъл да се бавим. Да вървим да видим какво искат.
Когато Хан спусна рампата на „Хилядолетен сокол“, един от посрещаните вече ги чакаше в основата й. Беше висок мъж, приблизително колкото Хан, набит, с гъста дълга сплъстена черна коса.
— Здравейте — поздрави той, когато двамата тръгнаха надолу по рампата. Гласът му бе спокоен, но лицето и стойката издаваха определено напрежение. — Някой от вас пострадал ли е? Съветник, по вас има кръв!
— Драскотина — успокои го Лея и потърка засъхналата кръв. Странното усещане, което първия път бе доловила от пилотите на изтребителите, сега се върна, но по-силно от преди. — Вече не кърви.
Мъжът кимна. Няколко кичура коса паднаха върху очите му.
— Да, разбира се. Джедайските лечебни техники.
— Къде са останалите от групата ви — попита Хан и се огледа, когато стигнаха края на рампата.
— Проверяват кораба ви — отвърна мъжът и посочи зад тях. Лея се обърна. Фигурите, които бяха зърнали пред пещерата, сега бяха заобиколили „Хилядолетен сокол“ и установяваха щетите. — Вторият „Корлиер“ ви изигра лош номер, нали? — продължи той. — Ако ви беше ударил малко по-високо, щеше да избие енергийното ядро и да пробие корпуса.
— Значи това бяха светкавиците на „Корлиер“ — каза Хан. Гласът му беше на професионалист, който разговаря с друг професионалист. — Чувал съм за тях, но не ги бях виждал.
— Не се срещат често — отбеляза другият мъж. — Понеже няма серийни номера на нито един от моделите, са любими за хора, които не искат самоличността им да бъде проследена.
— Точно обратното на прехващачите — каза бившият контрабандист и многозначително кимна към отвора на пещерата.
Мъжът се усмихна с горчивина.
— Нещо такова — съгласи се той. — Между другото казвам се Сабмин Девист. Добре дошли в имперска спяща група Джент-44.
— Радвам се, че сме тук — отвърна Хан с едва доловим сарказъм. — Какво следва?
— Да си поговорим — дойде отговорът вдясно иззад гърба му.
Лея се обърна. Облечен в пилотска униформа мъж излизаше зад „Хилядолетен сокол“. Беше висок колкото Сабмин и с почти същото телосложение, но с по-къса черна коса и добре подстригана брада.
— Казвам се Кариб Девист, съветник Органа Соло — представи се той, крачейки към тях. — Аз съм нещо като говорител на групата.
— Вие брат ли сте на Сабмин? — попита Лея. Семейната прилика бе очевидна.
Кариб се усмихна.
— Така казваме на хората… — отвърна той. — Всъщност… — той застана до Сабмин. — Тъй като сте джедай, не мисля, че ще ви отнеме много време да разберете.
Лея се намръщи, питайки се какво има предвид събеседникът й. Двамата мъже просто седяха срещу нея и я гледаха. Вятърът леко рошеше косата на Сабмин… И изведнъж истината я осени. Сабмин, Кариб…
Тя извъртя глава. Зад тях мъжете, които бяха оглеждали до този момент „Хилядолетен сокол“, бяха излезли изпод кораба и застанали в редица, мълчаливо гледаха. Различни дрехи, различни прически, някои бяха с мустаци, някои с бради, тук-там с белег… Но иначе еднакви. Напълно еднакви.
— Хан… ?
— Да — отвърна той и когато тя се съсредоточи върху мислите му, разбра, че и той е установил приликата. — Братя, а?