Дете на ветровете, кацнало на една издатина на скалата, каза нещо и Люк се усмихна.
— Не, Дете на ветровете — отвърна Скайуокър. — Дори майсторът джедай не може да прави всичко. Всъщност — той хвърли странен поглед на Мара — понякога май работата на майстора джедай е да не прави нищо.
Строящия с лозници също направи някакъв коментар.
— Да — съгласи се Люк.
— Какво каза? — попита Мара.
— Цитира една комджайска поговорка — отвърна Скайуокър. — За това, че преплетените лозници са по-силни от същия брой лозници поотделно. Мисля, че на всяка планета от Новата република има вариант на тази поговорка.
Мара изгледа свирепо комджаеца.
— Преди можех да чувам мислите на Палпатин от всяко кътче в галактиката, от Ядрото, от Средния ръб, а при едно пътуване — дори и от Външния ръб.
— И въпреки това не можеш да чуеш нито комджайците, нито комкайците на няколко метра от себе си — каза Люк. — Сигурно е много неприятно.
— Неприятно е думата, която търсех — язвително отвърна Мара. — Как така ти можеш да ги чуеш, а аз не? Ако, разбира се, не е някоя професионална джедайска тайна…
Чувствата му останаха непроменени.
— Всъщност е точно това — каза той. — Не точно тайна. Ключът е в това, че не си джедай.
— Защото не завърших академията ти ли? — попита с насмешка тя.
— О, не — отвърна Люк. — Има начин да се стане джедай и без академията… — той се поколеба. — И като стана въпрос, защо не се върна, за да я завършиш?
Тя изучаваше лицето му, питайки се дали това бе тема, на която й се искаше да говори в момента.
— Имах по-приятни неща за правене — кратко отговори Мара.
— Ясно — каза Люк. И този път тя усети трепване в чувствата му. — Като например да летиш из цялата Нова република с Ландо?
— Виж ти, виж ти — Мара повдигна вежди. — Долавям ли нотка на ревност, или така ми се струва?
Люк отново я изненада. Вместо да лумне като жарава на вятър, усещането, което долови в него, замря в нежна тъга.
— Не е ревност — тихо отвърна Люк. — А разочарование. Все се надявах да се върнеш и да завършиш обучението си.
— Не си се надявал достатъчно силно — каза Мара и потисна лекото огорчение в себе си. — Мислех, че след всичко, което преживяхме на Миркр и Уейланд, съм заслужила поне малко по-специално отношение от твоя страна. Но всеки път, когато се появявах, ти само казваше „Здрасти“ и след това забравяше за мен. За сметка на това даряваше цялото си внимание на Кип Дурон или на някое друго хлапе.
Люк потръпна.
— Права си — призна той. — Мислех… че ти нямаш нужда от толкова внимание. Кип беше по-млад, по-неопитен…
— И виж какво стана — не можа да се сдържи Мара. — Той едва не съсипа цялата ти академия, без да споменаваме теб самия, Новата република и всичко останало, което му се изпречи на пътя.
— Вината не беше само негова — възрази Люк. — Ситският лорд Екзар Кун го тласкаше към Тъмната страна.
— А чия бе идеята да основе академия на Йовин? — попита Мара, съзнавайки, че навлиза в територия, която бе решила да избягва. — И кой реши да я остави там, след като кашата с Екзар Кун най-накрая се оправи?
— Аз — отговори майсторът джедай, приковал очи в нея. — Накъде биеш с тези въпроси?
Мара се намръщи. Нито мястото, нито времето бяха подходящи, за да повдига темата.
— Просто отбелязвам, че не си безгрешен — избягна отново тя въпроса му. — Това само по себе си трябва да ти е достатъчно, за да не се опитваш да правиш всичко сам.
— Не споря — усмихна се Люк. — Аз съм нов човек. Нали преди малко те оставих сама да се оправиш с лазерния меч?
— Благодаря ти, че ми напомни — каза Мара и усети как бузите й пламнаха. — Наистина мислех, че мога да го владея по-добре.
— Дългият постоянен контрол се овладява най-трудно. Но открих някои специални техники, с които става по-лесно. Хвани меча си и ще ти ги покажа.
Тя повдигна хълбок, за да освободи оръжието от колана си и за да премести крака си от скалата, която бе започнала неприятно да убива. После вдигна лазерния меч пред себе си.
— Да го активирам ли? — попита тя, хвана дръжката със Силата и отпусна китката си.
— Не, не е нужно — отвърна Люк. — Сега задръж меча неподвижен пред себе си. Искам да го наблюдаваш, но и да си го представиш увиснал във въздуха. Можеш ли?
Мара притвори очи, мислите й се върнаха назад към горите на Уейланд отпреди десет години. И тогава Люк с лекота се бе въплътил в ролята на учител, а тя — в ролята на ученик. Но много неща се бяха променили. Този път може би тя щеше да изнесе най-важния урок.