— Ооо! — възкликна Люк, загледан в участъка от стената, където се изгуби камъкът. Мара завъртя лъча на фенерчето натам. — Видя ли откъде дойде?
— Мисля, че от там — отвърна тя. — Стана много бързо… Ей там, виждаш ли?
Люк кимна. От една от дълбоките ниши в стената като малък водопад към белия мъх тихо се сипеше дребен чакъл. Мъхът се раздвижи за миг, след това всичко наново се успокои и цялата зала застина.
— Май не обича камъни — каза Мара.
— Трябваше да опитаме с храна — съгласи се Люк, присегна се със Силата и върна кратковременната си памет, но това не му помогна. Движението бе твърде бързо. — Успя ли да видиш какво беше?
— Май беше език или пипало — отвърна Мара. — Основната част от съществото, изглежда, не се подаде от дупката.
— И явно не е само — предположи Скайуокър и огледа останалите ниши. — Какво предлагаш?
— Ами първо трябва да ги разгледаме по-отблизо. Долавяш ли някакво присъствие?
Джедаят се присегна със Силата към пещерната зала.
— Не. Нищо.
— Значи са хищници — каза Мара, промуши се през тесния вход и му подаде фенерчето. — Дръпни се, ако обичаш?
— Какво ще правиш? — Люк се намръщи, когато вместо отговор тя извади лазерния си меч и го активира.
— Казах ти. Ще погледна по-отблизо — Мара вдигна меча напред, хвана го със Силата и започна бавно да го върти. Без да спира, го насочи наляво. Лъчът приближи една от нишите… С ярко проблясване, съпроводено от многократното хрущене на разтрошени камъни, изчезна в дупката.
— Мара! — прошепна Дете на ветровете. — Оръжието ти…
— Всичко е наред — успокои го Люк. Той бе приковал очи в дупката и не смееше да ги отмести, за да погледне Мара. Ако бе сбъркала в преценката си…
Съпроводено с второ, по-силно раздробяване на скалата, от дупката се подаде дълго, подобно на плужек същество. Покрито бе с розова кръв, която още сълзеше от пет-шест дълбоки прореза в тялото му. Излизаше едва-едва, с почти комично движение. Спусна се по мъхестата стена и спря до един камък на земята. Навитият му език мързеливо се подаде от отпуснатата уста, последван от лазерния меч на Мара.
Някой от комджайците ахна.
— Значи така изглеждат — възкликна Спазващия думата си.
— Досега не бяхте ли ги виждали? — попита Люк.
— Не — отвърна комджаецът. — Не се бяхме натъквали на тях допреди трийсет сезона.
Скайуокър вдигна едната си вежда.
— Така ли! Нямало ги е преди това или не сте ги срещали?
— Не мога да отговоря правилно на въпроса — каза Спазващия думата си. — Комджайците много рядко стигат до тази част на пещерата.
— Питам се дали тази зала е изглеждала така и преди трийсет години — отвърна Люк.
— Интересно наистина — съгласи се Мара и с неприязън погледна окървавения си меч. Пусна го на земята и го избърса в белия мъх. — Може би тогава някой се е нанесъл във Високата кула и не е искал да насърчава случайни посетители.
— Това е една от вероятностите — съгласи се Люк.
— Е, това е моето предположение — каза тя и отново огледа лазерния си меч. — Ти можеш да направиш следващото… или следващите трийсет.
— Вярно, сигурно могат да се изкажат и шейсет предположения — съгласи се джедаят и огледа, докъдето можеше, нишите в стената. — Мислиш ли, че са достатъчно умни, за да преценят, че сме големи за ядене?
— Не бих разчитала на това — отвърна Мара. — Езиците им явно са достатъчно бързи и силни, за да смилат кости.
— Така е — каза Люк. — Дали има път, който да минава извън обхвата им?
— Не бих разчитала и на това — отвърна тя. — Но идеята си я бива. Избираме си една стена и се придържаме към нея, като сечем всичко, което се подаде от дупките.
Скайуокър се намръщи. Идеята си я биваше, но и беше доста кървава. Съществата нямаха съзнание, беше жизненоважно Люк и Мара да минат през владението им и въпреки това представата за масово клане не му допадаше. Но може би имаше друг начин.
— Спазващ думата си, ти, изглежда, си се сблъсквал и преди с тези същества — каза джедаят и погледна през рамо. — С какво се хранят?
Комджаецът изпърха с криле:
— Насекомите мигрират в началото и в края на всеки сезон.
— Какво? — попита Мара.
— Мигриращи насекоми — преведе Люк.
— Аха — възкликна тя. — Освен ако не докопат някой комджаец.
Режещия камъни предупредително разпери криле:
— Не бъди оскърбителна, Мара на Джейд.
— Разбира се, това не обяснява с какво се хранят сега — продължи тя. — Тук няма никакви насекоми.
— Поне не се виждат — уточни Люк.