— Ботанците винаги ги е бивало да създават представи — кисело призна Антилис.
Но трябваше да признае и още нещо — мястото съвсем не беше толкова уязвимо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Според данните, които Бел Иблис бе изтеглил, куполът бе изграден от специална стоманена сплав, нямаше прозорци, входът беше един, освен усилена охрана имаше и автоматични системи за защита. Самото оборудване се намираше на два етажа под земята, снабдено с независимо резервно захранване, склад с всевъзможни резервни части и екип от дежурни техници, които можеха да разглобят и да сглобят цялата система за два часа.
— Така е, но и никога не ги е мързяло да пазят гърба си — отбеляза Коран. — Охраната им е седем дни…
Пилотът не довърши. Група оживено разговарящи ботанци си проправиха път между двамата мъже. Двамина бяха изостанали от основната група, погълнати от спора си. Единият налетя право на Уедж и едва не го събори.
— Целият ми клан ви поднася извинения, сър — смутено промърмори той с настръхнала от притеснение козина.
После се дръпна рязко назад и налетя на Коран. Пилотът се опита да отстъпи встрани, но в устрема си ботанецът се блъсна и в него.
— Непохватен глупак — смъмри го другият ботанец, хвана Коран за ръката и му помогна да възстанови равновесието си. — Ще задължиш целия ни клан. Приемете искрените ни извинения, любезни господа. Някой от вас пострада ли?
— Не, не — успокои го Антилис. Той погледна към Коран за потвърждение и забеляза, че приятелят му леко сбърчва челото си. — Но всъщност…
— Прекрасно, прекрасно — продължи ботанецът, който очевидно изобщо не се интересуваше от отговора. Той хвана ръката на спътника си и го поведе към магазините. — Желая приятен и пълен с добри преживявания ден и на двама ви, любезни господа.
Уедж се приближи до Коран. Двамата ботанци едва не прегазиха една стара жена, след което се сляха с множеството.
— Какво има? — попита Антилис. — Всичко наред ли е?
— Да — отвърна с известно закъснение Коран. — За миг ми се стори… — изведнъж той се плесна по туниката си и гримасата му се превърна в изумление.
— Майната му! Отмъкнал ми е портфейла!
— Какво! — възкликна генерал Антилис и веднага установи, че собственият му портфейл също липсва. — О!…
— Хайде — прекъсна го Коран и се спусна в тълпата.
— Не мога да повярвам — изръмжа Уедж и хукна след него. — Как са успели да ги измъкнат!
— Не знам — извика през рамо другият мъж, докато разбутваше пешеходците пред себе си. — А уж знаех всички джебчийски номера. Едва ли си обърнал внимание на клановия знак, който носеха?
— Видях го, но не го разпознах — отвърна приятелят му и се почувства като пълен идиот. Всичко — пари, кредитни чипове, гражданските и военните им документи за самоличност — беше в портфейлите им. — Бел Иблис ще ни убие, ако не си ги върнем.
— Да. Един по един, и то много бавно — безрадостно се съгласи командир Хорн. Той си проби път през последната група пешеходци, озова се пред една сергия на тротоара и спря. — Виждаш ли нещо? — той се надигна на пръсти, за да погледне над тълпата.
— Нищо — Антилис се огледа и се запита какво могат да направят. Ботанските власти не знаеха, че са тук, и в никакъв случай нямаше да погледнат с добро око, ако това се разбереше. Нищо добро не можеха да очакват и от официалните служители на Новата република. — Дали не би могъл?…
— Щом не усетих нищо, когато бяха до мен, едва ли ще уловя нещо от разстояние — прекъсна го Коран, изпълнен с възмущение от себе си. — Дано ти си измислил нещо.
— Аз се надявах, че ти ще измислиш — мрачно призна Уедж.
За съжаление единствената възможност, която им оставаше, бе да се качат на совалката и да се върнат на „Сокол скитник“ при Орд Траси. Беше известно, че генерал Бел Иблис владее внушителен репертоар корелиански попръжни, които отприщваше само когато бе много вбесен. Досега на Уедж не му се бе удавало да го чуе. Вероятно му предстоеше.
— Никога няма да можеш да се реабилитираш пред Миракс за тази случка — с въздишка каза Антилис.
— Да… както и ти пред Йела — тихо отвърна приятелят му.
— А! Ето ги тези прекрасни момчета! Идвате ли за по едно?
Уедж се обърна и видя, че до тях стои старица с искрящи очи.
— Моля!
— Предложих ви да пийнем заедно по едно — повтори тя. — В тая жега очите съвсем ме болят от светлината.
— Съжалявам, в момента имаме работа — рязко отвърна командирът на Червената ескадрила, изправи се на пръсти и отново надзърна над тълпата.