— Младежи! — укорително каза старицата. — Все бързат да се радват на живота. Никога нямат време да се вслушат в мъдростта на старите.
Уедж направи гримаса и демонстративно се обърна към тълпата, надявайки се старата глупачка да схване намека. Как успяха да налетят на нея из улиците на Древстран!?
— Съжалявам, госпожо…
— Но сме твърде заети, за да правим компания на една самотна старица за едно питие? — довърши вместо него тя с тъжен глас. — Скандално е. Особено след като самотната старица черпи.
Антилис погледна към нея, подготвяйки твърд, но възпитан отказ.
— Вижте…
И млъкна. Във вдигнатата си ръка тя стискаше два предмета. Два малки черни портфейла. Техните!
Уедж усети как долната му челюст увисна. Сега за пръв път се вгледа в лицето на старицата. Беше същата, в която двамата джебчии се бяха блъснали преди малко, докато бързаха да избягат.
— Коран! — повика той и протегна ръка, за да вземе портфейлите от жената. — Няма значение.
— Как… — въпросът замръзна на устата на Коран, когато Уедж му подаде портфейла. Пое го като омагьосан, очите му се откъснаха от жената само за да се увери, че всичко вътре е на мястото си. — Мога ли да попитам как се озоваха във вас?
Старицата се закиска и поклати глава.
— Вие от охраната сте страхотни!
Коран хвърли бърз поглед към приятеля си.
— Бивша охрана — поправи я той с леко докачен глас.
— Все едно — сви тя рамене. — Трябва да сте по-внимателни. Вътре имате хубави семейни холоси, които не е добре да изгубите. А сега, Уедж, какво ще кажеш за по едно питие? Имаме да си поприказваме за това-онова.
— Да, защо не — предпазливо се съгласи Уедж. През главата му мина цял списък с неприятни възможности. Ако тя ги предадеше на местните престъпни организации или още по-лошо — на групировката „Мъст“, или ако просто поискаше прекалено голямо възнаграждение… — Ти вече знаеш имената ни, а твоето е?…
— Моранда Савич — отвърна тя. — Нещо като втора дясна ръка на стария ви приятел Талон Карде. И всъщност не аз, вие трябва да черпите.
Сервитьорът дроид донесе поръчката им, разля задължителните две капки върху гравирания камък на масата, прие монетата, която Уедж му даде, и се оттегли.
— Чакта саи кае — каза Моранда и вдигна чашата си. — Правилно ли го казах, Коран? Никога не съм знаела как се произнася правилно на корелиански този тост.
— Доста добре го каза — отвърна командир Коран, който с явна неохота вдигна поглед от електронния си бележник и погледна към Уедж. — Е?
Приятелят му сви рамене.
— Аз мисля, че става.
— Добре — сериозно отвърна Коран. — Освен това според мен единственият начин да се уверим, че уведомителното писмо наистина е от Карде, е да пуснем кодовете през Корускант.
— Тогава си размърдайте задниците и идете до бюрото за свръзка на Новата република — каза Моранда и отпи от синьозеления ликьор, който бе поръчала. — Не разполагаме с безкрайно много време.
— Да — тихо отвърна Уедж и се опита да разгадае съвършено непроницаемото й лице. — За съжаление…
— За съжаление не можете да го направите, така ли? — подхвърли тя и погледна Уедж над ръба на чашата си. — Така си и мислех. Лошо!
— Защо мислиш така? — попита Коран.
— За кое? — отвърна с въпрос жената. — Че сте сами или че е лошо?
— Първото — отговори Хорн. — Сякаш го знаеше.
— Хайде, хайде — пренебрежително каза тя. — Имах възможност да разгледам портфейлите ви, ако не сте забравили? Какъв друг извод мога да си направя, след като военните ви документи са скрити зад гражданските?
— Именно — отвърна Коран и я изгледа строго. — Значи още преди да ни поднесеш историята, си наясно, че не можем да я проверим.
— Така ли? И какво съм направила? Да не би да съм я съчинила в движение? — попита тя и посочи електронния бележник в ръката му.
— А може да си седяла тук с десетина фалшификата, между които и нашите — остро отвърна Хорн. — Откъде да знаем?
Моранда вдигна чашата и я пресуши.
— Няма значение — каза тя и стана. — Предполагах, че сме съюзници и че можем да си помогнем. Очевидно съм се лъгала. Следващия път пазете по-добре портфейлите си.
Уедж погледна Коран и долови лекото му кимване.
— Седни, Моранда! — Антилис се надигна от стола си и я хвана за ръката, която се оказа неочаквано слаба под ръкава. — Моля те!
Тя спря и ги изгледа замислено един след друг. После се усмихна леко на Уедж и седна на стола си.
— Предполагам, че това беше проверка. Справих ли се?
— Достатъчно, за да чуем още малко от онова, което имаш да ни кажеш — отвърна Уедж. — Да започнем с причината, поради която си тук?