— Вероятно е същата, поради която и вие — каза старицата. — Карде е научил за експлодиращи ботанци и иска да знае дали няма външни сили, които искат да натиснат детонатора.
— И изпрати само теб? — попита Коран.
— Не бих казала — отвърна Моранда. — Негови хора следят движението на личния състав и оборудването из цялата Нова република. Други прекарват през сито всеки рапорт, доклад и съобщение, което се появи. Аз просто съм разпределена тук.
— С какви инструкции? — попита Антилис.
Жената кимна към вратата на кафенето.
— В орбита около планетата има огромна огнева мощ — каза тя. — Всеки момент могат да започнат да се стрелят един друг, но ако някой иска да удари Ботауи, първо ще трябва да изключи планетарния щит. Карде ме помоли да го държа под око.
— Затова ли се въртиш около древстранския генератор? — попита Уедж. — За да видиш как някой се опитва да влезе в него?
— Това вече го правих — отвърна старицата. — Всъщност днес бях тук, за да видя дали някой друг освен мен не се навърта наоколо — тя се усмихна злобно. — Така се натъкнах на вас. Не се обиждайте, но изпъквате сред тълпата като уукита на семейна сбирка на ногри.
Антилис кимна потресен.
— Затова ли ни взе портфейлите? За да разбереш кои сме?
Тънките устни на Моранда се разкривиха.
— Е, не ги взех аз. Просто видях, когато ботанците ви ги задигнаха, и се погрижих да ви ги върна.
Уедж погледна към Коран.
— И ти ли мислиш това, което и аз?
— Че някой може да ни е забелязал ли? — попита Коран и внимателно огледа кафенето. — Възможно е. Сигурно нямаш представа, къде може да са се скрили двамата джебчии?
— Не, съжалявам — отвърна жената и поклати глава. — Дойдох преди няколко дни и още не съм имала възможност да се свържа с местните групировки?
— Но можеш да се свържеш, ако поискаш, така ли? — попита Уедж, опитвайки се да добие по-точна представа за старицата.
На Карде повече или по-малко имаше доверие, но търговецът на информация беше шеф на голяма организация и не беше възможно да познава лично всеки. Моранда Савич лесно можеше да играе двойна игра или да мами организацията на Карде за своя собствена облага, или просто да се възползва от нея за безплатна храна и квартира, чакайки друг ангажимент. Ако някой, да речем от „Мъст“, й предложеше достатъчно пари, щеше ли да ги предаде двамата с Коран?
Моранда въздъхна.
— Виж, Уедж — тихо каза тя. — Доста съм работила в разузнаването, а там се научаваш да разгадаваш лицата на хората. Нямаш ми доверие. Не те обвинявам. Все пак едва сме се запознали. Но имам писмо от Карде. Освен това ви върнах портфейлите. Не знам какво друго да направя, за да ви убедя.
— Значи все пак искаш да ни убедиш — каза Хорн.
— Възложено ми е — с едва доловима горчива усмивка отвърна старицата.
Все още не всичко изглеждаше наред според Уедж, но доводите й бяха смислени. Ако впоследствие се появеше нещо нередно, той се надяваше джедайските сетива на Коран да го доловят.
— Добре — каза той. — За момента да обменим информация. Някакви предложения?
— Ами, изглежда, първото, което трябва да направим, е да разберем дали някой подозрителен тип не е кацал след унищожението на орбиталната производствена станция — започна Моранда делово. — Все пак това сложи началото на военното струпване. Ако „Мъст“ реши да се възползва от него, ще изпрати доста свои хора насам.
— Не е задължително да е „Мъст“. Може да е и някой друг — подхвърли Коран. — Например Империята.
— Нищо чудно — съгласи се Уедж. — Въпросът е, че тази информация се намира в компютъра на ботанските митници, а ние нямаме достъп там.
— О, това не е проблем — увери го Моранда и махна с ръка.
— Хайде, довършете си питиетата и ще отидем в квартирата ви, за да го обсъдим.
— Разбира се — каза Уедж, отпи от недокоснатата си дотогава чаша и се изправи.
Каквото и да стане, реши той, ще е интересно. Не че задължително ще е хубаво.
— Наистина ли? — възкликна Навет в предавателя си, вдигна поглед към Клиф, който в този момент влезе в търговския център за екзотични животни и затвори вратата след себе си.
— Страхотно! Кога мога да дойда да ги взема?
— Когато пожелаете — съобщи ботанският митничар по предавателя. В далечината се чу слаба кихавица. — За предпочитане скоро.
— Да, да, скоро ще е — весело отвърна Навет. — Вече идват клиенти и искат да видят с какво разполагаме, и сме принудени да им казваме, че още нямаме нищо. Можем ли да дойдем още сега?
— Мисля, че вече отговорих на този въпрос — каза ботанецът. Отново се чу кихавица.