Шада го погледна, изведнъж осъзнала положението. Внезапното прозрение й подейства като студен душ.
— Очакваш да те убие, нали? — прошепна тя. — И мислиш…?
— Ти не си свързана с мен, Шада — тихо повтори контрабандистът. — За разлика от всички останали на борда. Готов бях да дойда сам, но нямаше да мога да стигна до Ексокрон с нещо по-малко и по-слабо въоръжено от „Волният Карде“. Кардас е отмъстителен човек. И също като Бомбаса обича да се смята за цивилизован. Разбира се, надявам се да го убедя да не ме убива, а още повече се надявам да не направи нищо на екипажа ми, но ако твърдо е решил да уреди старите си сметки… надявам се поне да го убедя да те пусне да се върнеш в Новата република с копие от документа за унищожението на Каамас.
— Карде, в това няма здрав разум… — поклати глава Шада.
— Тъй или иначе, това е историята — прекъсна я той, стана и върна стола на първоначалното му място. — Да, трябва да кажа също, че огромната информационна библиотека, която Кардас създаде през годините, изчезна заедно с него. Затова решихме, че може да има копие от документа. Бягай сега във ваната с бакта. Ще се видим след малко — той кимна и излезе…
— Карде, в това няма здрав разум — тихо повтори Шада в празната стая.
По-късно, докато се полюшваше във ваната с бакта, в съзнанието й се появи и друго. Карде бе заявил, че се надява Кардас да й позволи да се върне. Но не го гарантираше.
ГЛАВА 15
Режещия камъни изрече нещо с дразнещия комджайски полуглас и избърза да кацне по обичая си на един счупен сталактит.
— Ура! — възкликна Люк. — Изглежда, пристигнахме.
Мара вдигна лъча на фенерчето си и огледа стените на прохода, не смеейки да повярва, че изнурителното им четиридневно пътуване е приключило. Средата, в която обичаше да действа, бяха градовете, космическите кораби и откритите пространства. Завирането в тъмни мочурливи тунели с капеща кална вода и усоен въздух категорично не бе по вкуса й. Но го преживя, при това не изпитваше повече от два пъти на ден желание да убие някой от комджайците. И астромеханичният дроид не създаде много главоболия, а Скайуокър се оказа неочаквано приятна компания. Така или иначе, бяха пристигнали. Е, предстоеше им да се изправят пред Високата кула и всичките й неизвестни опасности. Но това не я смущаваше. Опасността също бе част от средата й на действие. Изглежда, и на Люк.
— Ето го — каза Люк, когато фенерчето му освети стената на няколко метра пред тях. — Сводът.
— Свод ли? — намръщи се Мара и обърна лъча на своето фенерче в посоката, която сочеше майсторът джедай.
Кой ще строи свод в пещерите? Но онова, което фенерчето й освети, наистина напомняше свод. Относително вертикалните му колони създаваха в пещерния проход стеснение с ширина около два метра, а почти кръглият таван, издигнат на три метра над главите им, приличаше на арка. Но при по-внимателно вглеждане се виждаше, че е естествено образувание, създадено от ерозията на скалата или от отдавна пресъхнал поток.
— Образно казано — отвърна Люк. — Не ти ли напомня за Хилард на Миркр?
— Имаш предвид огромното гъбообразно нещо, което положи толкова усилия да събориш върху нас ли? — рязко попита Мара. — Онова, до което три дни си бяхме пробивали път през гората, а пък при него ни чакаха половината щурмоваци на Империята.
— Да, за него говоря — отвърна Скайуокър. Мара долови в гласа му недвусмисленото забавление. — Пропусна да кажеш, че точно там даваше мило и драго да ме убиеш.
— Бях по-млада — кратко отвърна тя. — И сега накъде?
— Натам — отвърна Люк и посочи с лъча на фенерчето стената под тавана. Показа се малък отвор, който по всяка вероятност водеше дълбоко в скалата.
— Видях — каза Мара. Отвътре сякаш не полъхваше никакъв въздух, което означаваше, че някъде има преграда. — Изглежда спретнато.
— Няма да е за дълго — увери я Люк, подаде й фенерчето си и активира лазерния си меч. — Дръпнете се… може да отхвръкнат камъни — той замахна с лъча към скалата, за да разсече камъните…
Сред зеленото зарево лъчът бързо погасна. Арту изпищя, а Мара долови изненадата на Люк. Той се препъна, но успя да запази равновесие.
— Какво стана? — попита Мара.
— Не знам — отвърна той. Майсторът джедай държеше оръжието пред очите си и изненадано оглеждаше края му. — Мислех, че съм го заключил… ще опитам пак.
Той натисна копчето и лъчът се активира с обичайното свистене. Люк се взря в него за миг, зае стабилна бойна позиция и отново замахна към скалата. И отново лъчът направи само плитка драскотина в камъка, преди да угасне. Един от комджайците изпърха с крила и каза нещо.