Таркианците спряха на място като един, а Паропс тръгна по стъпалата към Стенуолд.
— Готови за тръгване, войнемайстор — каза той и се усмихна, защото знаеше, че Стенуолд мрази тази титла.
— Треновете вече са композирани на гарата — кимна Стенуолд. — Натоварени са с провизии, палатки, а доколкото разбрах, и с леки артилерийски оръжия. — Плесна таркианеца по рамото. — Знам какъв риск поемаш, командире.
Паропс кимна със сериозна физиономия.
— Сарнианците със сигурност няма да са от най-гостоприемните домакини, понеже са неблагодарници и прочее, но в момента нямаме друг избор, а хората ми искат да се бият. С твое позволение, време е да тръгваме.
Стенуолд кимна отсечено, а Паропс се върна при войниците си, които започнаха веднага да се изтеглят от площада. Стенуолд се огледа за Балкус и го видя коленичил встрани от групата офицери в прегръдките на мъничка мухородна. Спера изглеждаше по-добре отпреди, забеляза Стенуолд, но пък беше видимо разстроена от заминаването на Балкус. Двамата с мравкородния бяха близки още от Хелерон, от времето, когато работеха като агенти за каузата на Стенуолд.
— И да се пазиш, глупак такъв — нареждаше Спера. — Само смей да пострадаш.
— Че какво толкова може да ми се случи? — репчеше се Балкус и геройски се напъваше да се усмихва. — А ако сарнианците имат късмета да ми създадат проблеми, аз ще им ги върна тъпкано.
— Само така! — изсъска ожесточено Спера и го прегърна за последно, преди да отстъпи мястото си на Стенуолд.
— Е, май това е то — смънка Балкус и изкриви лице.
— С другите успя ли вече да се сбогуваш? — попита го Стенуолд.
Балкус се ухили.
— С онез, дето имаха време, се сбогувах. Но комай всички са хукнали по свои си неотложни задачи.
— Така е. — Покрай тежкото състояние на Ахеос и емоционалните терзания на Тисамон, каквито и да бяха те, напоследък Стенуолд се чувстваше самотен. — Желая ти късмет, командире. Надявам се да не опреш до това, но все пак — късмет.
— Късметът никога не е излишен — измърмори под нос Балкус и тръгна към поверените си войници. Площадът пред Амфиофоса беше пълен с мъже и жени, които се сбогуваха с близките си — съпрузи и съпруги, деца и родители. Несвикнали с бронята си бръмбарородни се навеждаха да целунат любимата жена, приятели си стискаха крепко ръцете, бизнес партньори носеха на ортаците си пликове с подбрани лакомства от складовата наличност, които да им подсладят поне малко пътуването. Току някой вдигаше глава да хвърли последен поглед към покривите на Колегиум, към Амфиофоса и Академията, и сигурно всички се питаха тайничко дали някога отново ще зърнат познатите до болка сгради… и чий ли флаг ще се вее над тях тогава.
Още от сутринта Тисамон съзнателно странеше от всички. Открил беше една висока кула в Академията, чиито потънали в прах стълби водеха до изоставен кабинет, сменен от обитателя си срещу нещо с не толкова изтощителен достъп. От прозореца се откриваше чудесна гледка към града, но не натам гледаше Тисамон, а към небето. Ала дори препускащите облаци, парцаливи номади в безкрайното синьо, го притискаха с тежестта си. Чувстваше се така, сякаш умира.
Би трябвало да е с Тиниса сега, вместо да виси тук. Момичето страдаше и той трябваше да е до нея. Но пък страданието й беше от хубавия богомолски вид, нищо че тя още не го разбираше. Беше отгледана от мекушави бръмбари, които правеха всичко възможно да отклонят болката, и не познаваше катарзиса на мъката.
Богомолско нещо беше това — да убиеш или раниш свой другар по силата на трагична грешка или в лудостта на битката. Стотици песни разказваха все същата история. Тиниса би трябвало да погледне стореното очи в очи, да го приеме в сърцето си, а не да се крие от него. А той би трябвало да е до нея и да я напътства.
Само че не се чувстваше като модел за подражание, в момента поне.
Бурята най-после беше дошла. Усетил беше ветровете й да се надигат още преди да тръгне за Джерез. Поверил беше Фелисе на Стенуолд, но не заради самата нея, не. Усетил беше бурните ветрове в душата си и беше тръгнал с Ахеос, за да се защити от помитащата им сила.